"Винаги ме е гнетяла мисълта, че има много хора в нашето изкуство, които смятат, че правилата, които са втълпени в главите им и примерите, натрапени им от образованието са универсални и още повече - задължителни. Една поетеса и издателка дори говореше, че литературата е литература, ако носи атрибутите на литературата. Българското изкуство винаги ме е ужасявало с постоянно възраждащата се склонност към мимезиса. Във византийския смисъл. Подражанието на "големите" и "старите". На чуждото, което от външни авторитети е наложено като велико. Това, мисля, се дължи на робското у нас; и на крайната ни себенеувереност. Инфантилност. Ние не бихме приели поет, който не прилича на някой стар или голям чужд поет. В същото време се дразним, ако някой искрено имитира. Но ако не прилича на нещо, което ни е познато - ние го отричаме със замах.
Росен Желязков пише сурово, стихийно и нежно; изненадващо и някак мъдро-безумно. Стихотворенията му от време на време приличат на брътвежи на свещен юродив пред храма Господен, от време на време - на кънтящото слово на пророк. И тия внезапни, неочаквани завършеци на стихотворенията - чудесни и оправдаващи някак всичко! Докато четях стиховете в "Жълта пеперуда в сърцето" изпитвах странно чувство - на тревожност. Тревожност, идваща от представата, че това момче, Росен, пишейки, върви по тънко въже и пази равновесие. Всеки момент може да изпусне хармонията и истината в стиха. И това би било ужасно. Но той не ги изписка. Всеки път стига до края прекрасно. Олюлява се, усмихва се, изненадва ни и ни плаши. И накрая свършва. И то - винаги разтърсващо. Ако някой не разбира от разтърсване - няма да го усети. Понякога разтърсването е безшумно и неусетно. Но от него най-фината молекулярна структура на органите ни е вече променена. И ние го усещаме чак след време. Като глух тътен. Стихотворенията на Росен са като далечен планински тътен. Според мен те са уникален и странен, суров и вълнуващ принос към новата българска поезия. Пожелавам му никога да не се научи да пише като другите."
Калин Терзийски"Когато се срещнеш със стиховете на Росен Желязков, първо е усещането за силна емоция. Емоция с главно "Е". Емоцията, която провокира Чувство - Чувството, движещо живота ни. Някои от нас търсят т.нар. "положителна" емоция. Тази, която ни опиянява, възвисява, окрилява... Но Емоцията е сила, която няма положителен или отрицателен знак. Емоцията е състояние на дуа, провокирано от реалността и предизвикателствата, поднесени от съдбата. Когато човек открие силата в себе си и овладее Емоцията, той може да я сподели по свой начин, откривайки красота в "полета на черната птица", или в прикритите устни от "димящата цигара".
Стихосбирката "Жълта пеперуда в сърцето" е интимен разказ за пътя, по който минаваме в неравната битка със съдбата. Стиховете разкриват усещанията, съмненията и дерзанието, съпътстващи израстването ни в житейския път. И всички тези усещания са облечени в думи и рими. Няма формула, която да дава решения за правилния изход от криволиците, по които вървим. Но Росен Желязков разкрива собствения си мироглед за начина, по който трябва да открием път за вдъхновение и да осмислим съществуването си."
Соня Спасова
Рейтинг: 9.50 / 2 гласа 
