Корените на омразата. Моята истина за исляма

Тя е взимала интервюта с терористи, тирани, пълководци и императори. Говорила е с войници на бойното поле и е летяла със самолет-цистерна над Кувейт по време на Войната в залива. Разболява се тежко, след като вдишва пушеците на запалените от Саддам петролни кладенци. Тя е скандална, непримирима, често крайна и винаги провокативна. Тя е Ориана Фалачи - един от най-известните журналисти на 20^-ти век. Нейните репортажи, интервюта и мнения за исляма и Близкия изток продължават да са актуални и днес. Предсказанията ѝ за бъдещето на Близкия изток и Европа звучат плашещо и някои вярват, че те започват да се сбъдват. Дори и да не сте съгласни с нея обаче можете да научите много от нейните статии, които са ценен исторически извор за духа на 20^-ти и началото на 21^-ви век. В тях Фалачи обрисува тази епоха на насилие, петрол, тероризъм, революции и идеологии, които пораждат омраза, а тя, от своя страна, поражда още омраза.

В книгата "Корените на омразата. Моята истина за исляма" са събрани 37 от най-знаковите ѝ материали, публикувани в период от 1960 г. до 2005 г. Сред тях ще откриете интервюта с последния ирански шах Мохамед Реза Пахлави, с Ясер Арафат, Муамар Кадафи, аятолах Хомейни, Ариел Шарон, Мохамед Али. Ориана показва какво в действителност се крие зад думи като социализъм, ционизъм, национализъм и най-вече зад думата ислямизъм - заплахата, за която италианската журналистка не спира да предупреждава Запада до края на живота си. Читателят има възможност да проследи как с годините се е променял Близкият изток, къде се корени омразата и как Ориана Фалачи стига до позицията, че Европа е във война и ни предстои ислямско нашествие. Ориана Фалачи застава редом до федаините от "Фатах" в Палестина, среща се с оцелелите след терористичния атентат в Мюнхен през 1972 г. лети на 8000 метра край границите на Кувейт в самолет-цистерна по време на първата война в Залива. Репортажите, интервютата и коментарите в книгата са писани в периода от 1960 г. до 2005 г. и читателят има възможност да проследи как мнението на журналистката се е променяло през годините и как тя е достигнала до крайната и противоречива позиция, че Европа е във война с ислямския свят и че толерантността към различните може да изиграе на либералния Запад една много лоша шега.

Ориана Фалачи е родена на 29 юни 1929 г. във Флоренция. През половинвековната си журналистическа кариера интервюира световни политици като Голда Меир, Ариел Шарон, Индира Ганди, Дън Сяо Пин, Фидел Кастро, аятолах Хомейни, шаха на Иран Пахлави, етиопския император Хайле Селасие... След терористичните атаки над Световния търговски център променя левите си политически убеждения и през 2002 г. пише "Яростта и гордостта", в която посочва исляма като истински виновник за световния терор. През 2004 г. издава "Силата на разума", където доразвива тезата за неразривната връзка между ислямската религия и ислямския тероризъм. Умира във Флоренция на 15 септември 2006 г.

"От тази война се завръщам с една невидима рана. Защото не е външна, кървяща, оставяща белег върху кожата. Раната е загнездена в белия ми дроб и кой знае кога ще се прояви. След шест месеца, след година, подир две? Сдобих се с нея на осемдесет километра от град Хафджи, заедно с трима морски пехотинци от Първа дивизия и кой знае още колко човека, които в момента се намираха в зоната, нанесе ми я едно ново оръжие. Оръжие, непознато за мен от войните, на които съм била свидетел и хронист в течение на моя живот. Черният облак. Ще рече огромната маса от сажди, която от средата на февруари се издига от запалените кладенци. Връщахме се от столицата Кувейт, аз и трима морски пехотинци от Първа дивизия. И тъй като вятърът, както винаги, духаше към северозапад, тоест в посока Иран, въздухът не беше съвсем непоносим. Вонеше, както обикновено, на бензин и толкова. На осем­десет километра след Хафджи се завихри. Задуха в посока югоизток, докара Черния облак към нас и камионът ни влезе вътре в него: потъна в толкова тъмна тъмница, че шофьорът ни повече не виждаше накъде кара и макар да включи фаровете, трябваше да продължим сякаш пеша.

Останахме в тъмнината около половин час, ослепени, задушени от все по-гадна воня (стори ми се на запъртъци) и когато отново видяхме свет­лината, будехме съжаление. Очите ни сълзяха, гърлото пареше, гърдите боляха, стомахът искаше да повърне хапнатия на тръгване сандвич, не можехме да си намерим място. Бяхме много изцапани, изглеждахме като три катранени маски и даже езиците ни чернееха. Шофьорът възкликна: "By God! If outside we're like that, what do we have inside the lungs? За Бога! Ако отвън изглеждаме така, какво ли имаме в дробовете?". Като постави диагноза интоксикация, военният лекар в базата на Първа диви­зия в Ал Джубаил придружи тримата морски пехотинци до лечебницата. Аз обаче продължих за Дахран, където получих страхотен пристъп на астма и оттогава се чувствам зле. Очите не престават да сълзят, гърлото все така гори, гърдите продължават да ме болят като при бронхит и ди­шам трудно. Ето защо."
Из книгата