От написването на книги, които били забранявани и унищожавани до Нобелова награда за литература през 2015 г. Така изглежда съвсем накратко писателският път на
Светлана Алексиевич. Светлана е разследващ журналист и автор на книгата "
Чернобилска молитва", по която HBO създаде сериал и привлече огромен зрителски интерес. Но коя е жената зад сюжета със свидетелски разкази за Чернобил? От къде тръгва тя, какво я вдъхновява, какво я натъжава, какво е важно за нея, какво се стреми да покаже на своите читатели?
Светлана Алексиевич е родена на 31 май 1948 г. в украинския град Ивано-Франковск в семейство на военнослужещ. Баща ѝ е бил беларус, а майка ѝ - украинка. След демобилизацията на бащата от армията семейството се връща в Беларус. Там, още в ученическите си години, Светлана пише и получава трибуна за текстовете си - публикува предимно стихове и статии в училищния вестник. През 1967 г. Алексиевич се записва да учи в катедрата по журналистика на Минския университет. И през следващите години работи като учител, журналист и редактор. С течение на времето Алексиевич пише в различни жанрове, сред които кратка история, есе и репортаж. Идва момент, в който известният беларуски писател Алес Адамович, изиграва решаваща роля за избора на Светлана. Той пише много от книгите си в колектив с други и в изцяло нов жанр както за беларуската, така и за руската литература. В търсене на правилната дефиниция на жанра Адамович го нарича "колективен роман", "роман-оратория" и "роман-доказателство". През годините Светлана Алексиевич споделя, че приема Адамович за свой основен учител. А по-късно много критици и читатели единодушно казват, че Светлана е създала литературен нехудожествен жанр, който е отличителен и неин собствен. Що се отнася до това по каква причина решава да избере този път, самата Светлана пояснява:
"Търсех жанр, който да отговаря на моето виждане за света, за да предам как ухото ми чува и очите ми виждат живота. Опитах това и това... и накрая избрах жанр, в който човешките гласове говорят сами за себе си. Истинските хора говорят в моите книги за основните събития от епохата като войната, катастрофата в Чернобил и разпадането на голяма империя. Заедно те записват устно историята... Но не записвам само суха история на събития и факти, аз пиша история на човешките чувства? Какво са мислили, разбирали и помнели хората по време на събитието? В какво са вярвали или са изгубили доверието си, какви илюзии, надежди и страхове са изпитвали? Това е невъзможно да си го представим или да изобретим. И то с такова множество реални подробности."
С внимание към всичко това през 1983 г. Светлана Алексиевич завършва книгата си "
Войната не е с лице на жена". Две години обаче тя седи в издателство, без да бъде публикувана. Заради сюжета Алексиевич бива обвинена в пацифизъм и натурализъм, а подобни обвинения биха могли да имат доста сериозни последици в онези дни. Още повече, че след първата си книга - "Напуснах моето село" (монолози на хора, изоставили родните си места) - тя вече има репутация на журналист-дисидент с антисъветски настроения. Ето защо, по заповед на Беларуския централен комитет на Комунистическата партия, вече завършената втора книга на Алексиевич бива унищожена, а авторката е обвинена в антикомунистически и антиправителствени възгледи. В този период, вместо подкрепа, Алексиевич усеща заплаха и в работата, чувайки думите: "Kak можете да работите в нашето списание с такива извънземни виждания? И защо все още не сте член на Комунистическата партия?". Но идва момент, в който книгата все пак се появява на бял свят - когато идват новите времена с изкачването на Михаил Горбачов към властта и началото на перестройката. През 1985 г. "Войната не е с лице на жена" излиза едновременно в Минск и в Москва. В следващите години романът е многократно препечатан и с повече от два милиона продадени екземпляра. А през същата година излиза още една книга на Алексиевич: "Последните свидетели", която отново постига успех и с течение на времето има много преиздавания.
През 1989 г. Светлана Алексиевич поставя фокус върху друга тема - появява се "
Цинковите момчета", книга за престъпната съветско-афганистанска война, която е била скрита от съветските хора в продължение на десет години. За да събере материал за книгата Алексиевич пътува из страната в продължение на четири години с идеята да се срещне с майките на жертвите на военните действия и ветераните от войната в Афганистан. Но през 1992 г. заради тази книга е образувано съдебно производство срещу Алексиевич в Минск. Демократично настроената общественост обаче се изправя в защита и след това случаят е приключен. По-късно на бял свят се появяват няколко документални филма и пиеси, базирани на тази книга. А още по-късно следващото заглавие в библиографията на авторката отново успява да провокира интерес, заради погледът върху една много важна тема: аварията в Чернобил. Годината е 1997 г. и Алексиевич публикува "
Чернобилска молитва". Дълго време след това много от хората по света разбират за нея след появата на сериала "Чернобил", базиран върху сюжета ѝ и спечелил огромен зрителски интерес по света.
През годините критичният поглед на Алексиевич към политическите режими в Съветския съюз и след това Беларус периодично я принуждават да живее в различни държави. След преследване от режима на Лукашенко, например, Светлана Алексиевич напуска Беларус през 2000 г. Получава закрила от международната мрежа International Cities of Refuge Network и през следващото десетилетие живее последователно в Париж, Гьотеборг и Берлин. През 2011 г. Алексиевич се връща обратно да живее в Минск. И естествено, през цялото време продължава да бъде в търсене на нови теми. Или както самата тя обяснява:
"Търся живота за наблюдения, нюанси, подробности. Защото интересът ми към живота не е събитието като такова, не войната като такава, не Чернобилът като такъв, а не самоубийството като такова. Това, което ме интересува, е какво се случва с човешкото същество, какво се случва с него в нашето време. Как се държи и реагира човекът? Колко от биологичния човек е в него?"
През последните години Светлана Алексиевич продължава с дълбок поглед към човека и реакциите му към конкретни събития. Но да изследваш човешкото същество никак не е лесно. По думите на писателката, тя съставя книгите си от хиляди гласове, съдби и фрагменти от нашето битие. Ето защо и написването на всяка нейна книга отнема поне три-четири години. А сюжетът е резултат от изключително много срещи: "
Срещам и записвам разговорите си с 500-700 души за всяка книга, моята хроника обхваща няколко поколения", обяснява Алексиевич. Е, неуморното изследване на човешките съдби и гласове получава и признания. Светлана отваря очите на мнозина за емблематичните промени, белязващи човека и това ѝ донася можество успехи в литературните среди. През годините авторката печели много международни награди, включително Нобелова награда за книгата си "
Време секънд хенд", получена през 2015 г. Сред отличията са също: френската награда "Médicis essai" за 2013 г., наградата за най-добра книга за 2013 г. от френското литературно списание Lire за книгата "Време секънд хенд", Централната европейска литературна награда "Angelus" за 2011 г. Книгите ѝ са публикувани в над 45 държави. Освен това са основата на много пиеси, а голяма част са екранизирани и като документални филми. Омският драматичен театър, например, получава държавната награда за своя постановка по една от книгите на Алексиевич. След това постановката се разиграва в множество театри в Русия. Цикъл от документални филми е създаден на базата на "Войната не е с лице на жена". А по-късно получава и отличия, сред които Сребърния гълъб на фестивала за документален филм в Лайпциг.
Какво предстои оттук нататък? През 2019 г. в интервюта за The Guardian Светлана Алексиевич споделя: "
Пиша две книги сега, едната е за любовта, за мъжете и жените, а другата се отнася до старостта и в кой момент хората смятат, че е време да отидат в мрака". По-късно някои медии представят и заглавието на следващата книга: "Чудният елен на вечния лов". А самата Алексиевич споделя, че книгата е съставена от любовни истории:
"Мъжете и жените от различни поколения разказват своите лични истории. Писах книги за това как хората се убиват един друг, как умират. Но това не е целият човешки живот. Сега пиша за това как хората се обичат. И отново си задавам същия въпрос, този път през призмата на любовта: кои сме ние и в каква държава живеем. Любовта е това, което ни вкарва в този свят. Искам да обичам хората. Въпреки че вече е трудно да ги обичаш. И става все по-трудно."
Рейтинг: 10.00 / 7 гласа
