Никога вече тъй близка

Да обичаш понякога не е достатъчно. Дебютният роман на младата италианска авторка е поетичен и вълнуващ разказ за отчаяния опит на една жена да запази любовта на живота си.

Антония е обикновено момиче от малко градче в Южна Италия, което мечтае да напише книга. Тя пристига в Милано, за да сбъдне мечтата си, и започва работа в книжарница. Големият и сив град обаче не ѝ допада, докато не среща издателя Виторио. Той е толкова привлекателен и различен от нея: жизнен, магнетичен и... безкомпромисен. Антония е очарована от него и света, който ѝ разкрива.

Двамата прекарват по цели нощи, разговаряйки за книги и филми. Те обикалят живописното крайбрежие на Лигурия с мотора му и се наслаждават на близостта си във Вечния град. Тя се влюбва до полуда, но усеща, че нещо не е наред. Виторио е непостоянен, ту се появява, ту изчезва, не обича да прави планове и не може да ѝ обещае нищо. Също като героинята от романа си, Антония е принудена да се съобразява с неговите капризи и да крие страховете си. Докато не осъзнава, че той е един егоцентричен човек, който отрича възможността за щастие. Ще успее ли Антония да го накара да повярва в любовта?

Клаудия Серано е родена в Бари през 1984 г., завършила е "Италианска филология" и е носителка на няколко награди за журналистика. Преди да се захване професионално с писане работи като управител на книжарница. Романът "Никога вече тъй близка" е посветен на децата със синдрома на Даун. Авторката дарява част от приходите от продажбите му на кампанията "Всички на море", която прави възможен достъпа до морето на хора в неравностойно положение.

"Беше прекрасна слънчева сутрин! Разходих се край канала, пресякох пазара за антики със слушалки в ушите. Зяпах очарована старите писалища и кахлените печки, пишещите машини, луксозните комплекти за писане, сребърните лъжици с екзотични форми, подредени по размер. Вятърът поклащаше платнищата на щандовете, повдигаше някоя картичка от края на деветнайсети век. Звънче на велосипед подрънкваше сред тълпата, сред човешката глъч, звучеше нежно за ухото, после тръгваше по моста и се загубваше в преследване на първата пролетна сутрин.

Небето беше ясносиньо и чисто, така че, когато върху нас падна сянка, всички в почуда вдигнахме поглед нагоре; и като видяхме едно малко самотно облаче, почувствахме облекчение, че неудобството ни е било само за няколко секунди. Там, на пазарчето в квартал Навили, разбрах, че не бива да се отчайвам, ако нямам всичко, което пожелая. Нищо, че онзи грамофон никога няма да бъде в стаята ми: нали имах очи, с които да поглъщам красотата на предметите, а също и въображение, което за миг можеше да ги разположи в къща край морето, с напукана от солта мазилка, или на някоя мансарда в Рим, под водопад от жълт хибискус. Може да ми липсваха много неща, но никой не можеше да ми отнеме въображаемата стаичка със старото писалище, която си беше само моя. Така че се разхождах щастлива, бях щастлива, че съществувам. Макар че само преди няколко нощи желаех да умра и си повтарях: Дръж се, трябва да издържиш, и бях права.

Въпреки всичко, понякога животът се отваря, допуска ни до себе си. И макар това да трае само час или два, то е напълно достатъчно, за да си спомним, че не бива да умираме, когато ни се прииска. Може би Виторио беше усетил нещо от тази внезапна лекота. Наистина, след като прекарахме онази нощ заедно, последваха дълги дни мълчание. Но ето че един ден, докато се прибирах от работа, получих от него следния есемес: "Да заминем заедно? Искам да се разходя с теб в Рим".

Срещата ни за уточняване беше кратка, почти невероятна. Пристигнах в кафенето преди него, бях в бяла рокля на цветя и с пролетен грим. Виторио дойде с колело, зелено "Бианки", което старателно заключи за един стълб отвън, а в това време аз го наблюдавах през входната врата. Той също се спря и ме погледна отдалеч. Направи ми знак с ръка: "Ела!". Докато пресичах улицата, той се облегна на стълба, скръсти ръце на гърдите си и започна да ме оглежда от глава до пети, като видимо се наслаждаваше на гледката, а аз смутено пристъпвах към него."
Из книгата