Песните на далечната земя. Градът и звездите

В това луксозно издание на книгата са включени два от романите на Артър Кларк - "Песните на далечната земя" и "Градът и звездите". Романът "Градът и звездите" е смятан с основание за един от върховете в творчеството на Артър Кларк. Милиард години напред в бъдещето градът Диаспар - вечен, безсмъртен и съвършен, е последен пристан за човечеството сред погълнатата от пясъците планета Земя. Неговите обитатели се будят за живот след живот в безгрижие и безопасни приключения зад стените му. До раждането на Алвин, който не може да се примири, че Диаспар е всичко останало от някогашната велика галактическа човешка империя. И тръгва да търси път навън.

"Песните на далечната земя" разказва красивата история за планетата Таласа, колонизирана от хората след откритието, че Земята ще бъде унищожена от Слънцето в средата на четвъртото хилядолетие. Колонията се развива чудесно в мир и хармония, докато един ден от небесата не долита познат звук - звездолетът "Магелан" е в орбита около планетата и носи новини от последните мигове на Земята и Слънчевата система. Два клона на човешкия род ще се преоткрият един друг в далечното бъдеще.

"Като искряща скъпоценност лежеше градът върху гръдта на пустинята. Някога в него бяха кипели промени и преобразования, но днес дори Времето го заобикаляше. Нощ и ден прелитаха над лицето на пустинята, ала над улиците на Диаспар цареше вечно пладне и никога не падаше мрак. Дългите зимни нощи смразяваха сетната влага в разредения въздух на Земята, ръсеха скреж из пустошта, а градът не сещаше ни жега, ни студ. Той нямаше връзка с външния свят - сам за себе си беше вселена.

Хората и преди бяха строили градове, но никога подобни на него. Едни от тях изтрайваха векове, други - хилядолетия, докато Времето изтрие дори имената им. Единствен Диаспар се надсмиваше над Вечността, защитил себе си и всичко в своя скут от бавното изтощение на епохите, от ударите на разрухата и язвите на ръждата. Градът бе издигнат, сетне земните океани изчезнаха, пустинята обхвана цялата планета. Ветрове и дъждове стриваха на прах последните планини, а светът бе твърде изморен, за да роди нови. Диаспар нехаеше - дори цялата Земя да рухнеше, той пак би защитил децата на своите създатели, пак би ги носил, тях и техните съкровища, по тихата река на времето.

Те бяха забравили много, но не знаеха това. Приспособяваха се към своето обкръжение също тъй съвършено, както и то към тях, защото бяха създадени заедно с него. Другото, отвъд стените на града, не ги засягаше, за него нямаше място в мислите им. Диаспар бе всичко на света, всичко, което желаеха, всичко, което можеха да си представят. Не мислеха дори, че някога Човек е овладял звездите.

И все пак понякога древните митове изплуваха от забравата и те тръпнеха в неясен смут, припомняйки си легендите за Империята, за дните, когато Диаспар бил млад и черпел жизнени сокове от търговията с безброй слънца. Не желаеха да върнат изгубеното, защото бяха доволни от своята вечна есен. Славата на Империята лежеше далеч назад. Нека си остане там, защото те помнеха как е дошъл нейният край и космически студ пронизваше костите им, щом помислеха за Завоевателите.

Сетне те се завръщаха към живота и уюта на града, към дългия златен век с почти изгубено начало и още по-далечен край. Други хора бяха мечтали за този век, но единствени те живееха в него. Те обитаваха един и същ град, крачеха по едни и същи вълшебно дълготрайни улици, а навън бавно се изнизваха един милиард години."
Из книгата