"15 септември
Къде е Ноа Флин?
Незначително прекъсване на обичайното блогване! Ако сте редовен читател на Girl Online, значи знаете, че обичам да отговарям на въпросите ви или в коментари, или по мейла. Въпреки че повечето от вас са суперготини и питат за напълно нормални нещица като новата ми учебна година и как се организирам за предстоящите курсове и крайния срок за изпитите... инбоксът ми беше наводнен с въпроси за Ноа Флин. По-точно: "Къде е той? Какво прави? Защо напусна световното турне на The Sketch?" Значи, цялата тази работа не се случва единствено тук, в блога ми, ами и във всички акаунти в социални мрежи, които имам, дори в истинския живот! Затова ми се струва, че е време да разкажа онова, което знам. Ако сте нов читател на блога ми, може и да не сте наясно, че двамата с Ноа излизахме (подчертавам миналото време). Старите читатели вероятно го познават и като Момчето от Бруклин и макар да не съм писала за него от известно време - нито пък за нас - заради отсъствието му мнозина питат за него. Затова, поемете си дълбоко дъх, ще чуете истината: и аз не знам. Знам колкото знаете вие и мога единствено да се надявам, че е добре и е щастлив, каквито и да ги върши. Мениджърът му пусна следното изявление:
"Заради натоварен работен график, както и лични проблеми, Ноа взе решение да напусне световното турне на The Sketch месец преди края му. Той се извинява на феновете си за разочарованието и им благодари за непрекъснатата подкрепа." Това е всичко, което знам. За съжаление, фактът, че съм приятелка на Ноа, съвсем не означава, че имам джипиес координатите му във всеки един момент, така че не мога да логна някое приложенийце на телефона и да проверя къде се намира (макар да съм сигурна, че мама го прави и с мен, и с брат ми). Мога единствено да ви кажа, че познавам Ноа и той едва ли е взел необмислено това решение. Същевременно той е много силен човек и съм сигурна, че ще се върне съвсем скоро. Дано това е достатъчно добър отговор на въпросите ви и да продължим живота тук, в Girl Online, както обикновено. За онези от вас, които може и да нямат никаква представа какви ги приказвам... извинявам се, ха, ха! И още нещо, Ноа, ако четеш тези редове, пусни един есемес, за да не се налага да пускам по петите ти частен детектив.
Girl Online, going offline ххх
В мига, в който приключа някой пост в блога, предавам лаптопа на Елиът.
- Мислиш ли, че става? Очите му пробягват по екрана и аз захапвам нервозно нокътя на малкото си пръстче.
- На мен ми се струва супер - отвръща той след няколко мъчителни секунди. След като съм си осигурила одобрението му, аз си дръпвам лаптопа и натискам бутона за публикуване, преди да ми хрумне нещо друго. В същия момент усещам как от плещите ми се вдига товар. Готово. Не мога да върна думите обратно. "Изложението" ми напълно официално е на бял свят, макар да е нелепо, че изобщо имам нужда да правя изявление. Топлината опарва бузите ми и аз разбирам колко ме е ядосало това положение... Елиът кашля - високо - прекъсва нишката на мисълта ми. Единият ъгъл на устните му е извит, при което сърцето ми се свива, защото знам, че има нещо, което го притеснява.
- Наистина ли не си се чувала с Ноа от средата на август? Свивам рамене.
- Не съм.
- Този е направо невероятен. Момчето от Бруклин ни разочарова. Отново свивам рамене. Това май е единственият жест, който успявам да направя. Ако мисля прекалено много по този въпрос, всички чувства, които се опитвах да скрия, ще избълбукат на повърхността.
- Получила съм един-единствен есемес - вадя телефона и намирам есемеса.
- Виж. Извинявай, Пени. Дойде ми множко. Зарязвам турнето, имам нужда от почивка. Скоро ще се обадя Н х. Нямам представа какво влага Ноа в "ckopo", но вече мина цял месец и от него няма ни звън, ни дрън. Изпратих безброй есемеси, диеми и емейли, но отговор така и не получих. Освен това, нямам никакво желание да се представя като отчаяното
бивше гадже, което се опитва да го намери, затова напоследък позабавих темпото. Въпреки това всеки път, когато си помисля, че не отговаря, стомахът ме присвива.
- И така - започва Елиът, - постъпи правилно, като качи историята си и се отърва от въпросите на хората. На кого му трябва подобна драма?
- Именно.
Местя се в края на леглото и дръпвам четката за коса от бюрото. Погледът ми пробягва по селфитата, които съм закачила на огледалото, докато прокарвам четката през изруселите от слънцето светлокестеняви крайчета; на една от снимките сме с Лия Браун, Елиът и Алекс, има дори една с Меган. Повечето са скрити от изрезките на любимите ми снимки от списания - вдъхновение за портфолиото ми - и програмата за преговор, внимателно оцветена, за да знам какво точно трябва да направя. Мама се пошегува, че съм била отделила повече време за оцветяването, вместо за учене, но това ми помага да се чувствам така, сякаш контролирам нещо. Всичко останало в живота ми се струва недосегаемо - и Ноа, и кариерата ми на фотограф, дори приятелите ми... Всички се подготвят за живота след последните години от гимназията. Въпреки че разчитам на летящ старт благодарение на стажа при Франсоа-Пиер Нуво - един от най-върховните фотографи на света - имам чувството, че все още тъпча на едно място, докато всички останали тичат около мен. Сега накъде?
- Мислиш ли, че си е намерил друга? - Елиът ме поглежда над очилата си с изражение, което ми е до болка познато, а именно: "тази работа няма да се отрази никак добре на Пени", с
което много обича да ме изненадва от време на време.
- Елиът! - замерям го с четката, а той се дръпва ловко, за да я избегне. Тя се удря в стената зад него и пада върху купчина дрехи за пране.
- Какво? Той е необвързан, също като теб. Време е да се поразмърдаш, Пен. Животът не се върти единствено около Бруклин.
Отправя ми поредното си натрапчиво намигане и аз завъртам очи. Ако има нещо, което ме вълнува повече от мълчанието на Ноа, то е мисълта за Ноа с друга. Трябва да сменя темата, затова се обръщам към Елиът.
- Кажи как е Алекс. Елиът вдига ръце към небето.
- Самото съвършенство, както винаги. Ухилвам се.
- Вие, момчета, сте толкова готини, но сте големи досадници.
- Казах ли ти, че се е преместил от винтидж магазина? Сега работи в един ресторант - Елиът грейва от гордост. - Нямам търпение да приключа с училището, за да заживеем заедно. Искам да кажа, че и без това прекарвам по-голямата част от живота си у тях. С изключение на времето, когато не съм там, разбира се. Той се усмихва, но тази усмивка не озарява очите му. Привеждам се към него и стискам ръката му.
- Родителите ти ще се опомнят... От седмици скандалите в дома на семейство Уентуърт не спират. Понякога чуваме крясъците им през тънките стени на
мансардата ми, в тези вечери се чувствам неловко. Сега е негов ред да свие рамене.
- Според мен вече е крайно време да сложат край на мъките си. На всички ще ни бъде по-добре, ако се разделят веднъж и завинаги.
- Пени! - гласът на мама се понася по стълбите съм стаята ми. Обръщам телефона и поглеждам часа.
- Ох, по дяволите. Хайде, Елиът, да не закъснеем! Не мога да пропусна първия час - скачам от леглото и започвам да тъпча книги в чантата. Оглеждам се бързо и едва тогава забелязвам, че съм сресала само половината коса, преди да замеря Елиът с четката. Грабвам ластик от бюрото и събирам косата си - както е рошава - на безформен кок. Това би трябвало да свърши работа. Способността на Елиът да превърне тъмен облак в слънчев лъч винаги ме удивява, а когато се обърна, той отново се е превърнал в бъбрив веселяк. Хваща ме под ръка, след това ми се усмихва широко.
- Да се надбягваме за кроасан с шоколад?
- Дадено. Прескачаме през стъпало, смеем се и се блъскаме.
- Какви ги вършите, откачалки такива? - цъка мама, когато скачаме от последното стъпало и измъкваме от протегнатите ѝ ръце топлите кроасани с шоколад. - Да не забравите, че трябва да се приберете до седем за рождения ден на Том.
- Няма проблем! - отвръщам от вратата, макар да съм наясно, че съм омазана с шоколад на места, на които нито едно лъскаво шестнайсетгодишно момиче не трябва да е оплескано. Няма начин да забравя рождения ден на големия си брат, но знам много добре защо мама ми напомни. След училище вечно се мотая с Елиът из Брайтън и го снимам за портфолиото си. Той е съвършеният модел за мен - толкова самоуверен, че никога не се притеснява да застане насред улицата в някаква поза дори когато минават хора.
- Май трябва да започна блог - заяви той един ден. - Тогава ще мога да покажа всички снимки! Дори онези, които ти не харесваш, са страхотински.
- Трябва - отговорих. - Ще се отрази върховно и на работата ти в модата.
- Ще си помисля - заяви той, но така и не направи нищо. Предполагам, че повече му допада да мисли за възможността да си има блог, отколкото да посвещава куп усилия на въпросния блог. Вечно върти очи, когато ме види над лаптопа, но също така знае, че няма друг начин да го поддържам. А след дългото ми отсъствие миналата година аз съм по-решена от когато и да било да го направя успешен. Навън е хладно и това ми напомня, че есента наближава, въпреки че е едва септември. Това време на годината ми е най-любимото - листата стават златни, изсъхват след като цяло лято са били отдадени на работа, а слънцето грее много по-ярко, след като омарата от летните горещини се е вдигнала. Всичко ми се струва малко по-светло и свежо - чиста дъска за новата учебна година. Съвсем чиста дъска. Точно това ми трябва."
Из книгата