"Движех се по следите, оставени преди години, учудвайки се, че стъпките ми продължават да им подхождат. Едва във влака, на който се прекачих във Вроцлав, почувствах, че наистина пътувам за града на моето детство. По този маршрут вече няма бързи влакове. Валбжих се беше отдалечил още повече от забързания свят и от световния Вроцлав. Заех мястото до прозореца в стария двуетажен пътнически влак и непрекъснато докосвах ключа - струваше ми се, че излъчва топлина през кожата на портфейла. Бях го получила през лятото от един мъж, познанството с когото не дочака есента. Подаряваше ми портфейли, чанти, ръкавици, така и не успях да разбера дали тази вагинална символика беше съзнателен ход, който тогава не разбирах, или несъзнателен глас, който той самият не разбираше. Гладката кожа на портфейла ми напомни твърдото спортно тяло, което харесвах, макар че в същото време не можех да понасям това, че се разпореждаше в дома ми. Когато си тръгна, почувствах как ми олекна, защото, научена от дългия опит, знам какво да правя, когато поредният ме напуска, но се справям зле, когато някой иска да остане с мен или опитва да ме задържи.
След погребението на баща ми сложих ключа в евтин студентски портфейл от индийския магазин и в продължение на петнадесет години го прехвърлях в следващите. Трябваше да го държа у мен, затова придобих навика да проверявам при всеки удобен случай дали е още там – твърдият продълговат предмет като кост на животно или дете. С този ключ затворих вратата на къщата с изглед към замъка Кшонж и си тръгнах от града. До неотдавна във Валбжих нямаше нищо, което би могло да ме склони да се завърна дори за кратко. За къщата се грижеше Алберт Кукулка, нашият съсед и приятел на баща ми, тъжният и самотен мъж с пилотска шапка, който се усмихваше само тогава, когато свиреше на цигулка. Когато бях дете, работеше в градската оранжерия. Гостувах му в тропическия интериор на оранжерията, а той ми показваше банановите палми, еуфорбиите, избуялите чак до стъкления таван смърчове, месоядните росянки и светещия мъх. Вземаше ме на ръце и повдигаше към буйната растителност на дърветата, където в капките вода върху листата виждах собственото си умалено отражение. Омагьосана, повтарях названията, на които ме учеше: араукария, цантедеския, еуфорбия . Когато заминах след смъртта на баща ми, изпращах на пан Алберт пари, въпреки че не искаше да ги приеме, молех го от време на време да коси тревата в градината, да проветрява стаите, с изключение на онази най-голямата на партера, която съгласно молбата ми оставаше затворена. Баща ми беше прекарал в нея последните години от живота си. След него останаха безброй карти на подземията от замъка Кшонж и списъци с покупки, за които ще похарчи съкровището, което не успя да намери. На тежкото немско бюро имаше фотография: баща, майка и две дъщери на фона на известното здание, потопени в летния следобед отпреди почти четиридесет години като мухи в кехлибар. Бяхме останали само аз и замъкът. Не исках пан Алберт да се зарази от тъгата, която се стелеше в бащината стая като ектоплазма . Ектоплазма. Субстанцията, от която са направени духовете, както казваше сестра ми Ева. "А от какво е направена ектоплазмата?" – питах. "От въглищен прах и сълзи". Пан Алберт също се занимаваше с духове, понеже се грижеше за гробовете на роднините ми, което може би щеше да върши и без да го моля, но след като го бях направила, можех да се чувствам по-малко виновна. Петнадесет години не се бях прибирала във Валбжих, макар че мислено се завръщах всеки ден, търсех топографията на този град на всички други места, където ме захвърляше съдбата, а оранжерията на пан Алберт, която трябваше да имитира тропиците, допринесе за това, че истинските тропици ми се сториха единствено заместител на нещо, което безвъзвратно бях изгубила.
Отвъд прозореца на влака преминаваха картините, които помнех, като вече някога изсънувани сънища. В тъмнината зад прозореца съзерцавах изваяните от светлина и мъгла призрачни пътници, а градът се размиваше и губеше тяга, сякаш движението и животът бяха само остров в морето от пустош и сенки. Новите квартали с къщи и търговски центрове отстъпваха на пустите сега поля, набраздени от редове трънки и глог, грабливите птици както винаги дебнеха върху крайпътните дървета за прясната плът на някоя невнимателна котка или лисица. След малко се появи далечният силует на планината Сленжа, по домовете, осеяни из полите ѝ, във все по-гъстия мрак светваха лампи, трептящи като пламъци на свещи. Влакът се влачеше, вътре се вдигаше пара от дрехите на натъпканите хора и се разнасяше дразнещ мирис на храна, шумолеше найлон, мляскаха езици.
– А пък аз изгорих Барбито си във фурната – каза изведнъж писклив детски глас, но никой не реагира на това откровение.
Беднотията звучи по един и същи начин навсякъде, а един от нейните звуци е изсмукването на остатъците между развалените зъби, изпод зле направените коронки, изсмукване и мляс, мляс. Седящият до мен мъж, облечен в дебел вълнен пуловер, сгъна хартията от сандвича, млясна тарикатски и ме погледна изпод буйните вежди, с очи, твърди като хитинови черупки.
Почувствах се така, сякаш бях отново студентка и пътувах за Валбжих след петъчните лекции. Не го правех често, но веднъж на три-четири месеца посещавах баща ми и пан Алберт. По това време непрекъснато променях външния си вид, а предвид ограничените средства най-добре беше да направя нещо с косата си. Понякога аз самата не се разпознавах в поредното си превъплъщение, което укорително ме гледаше от огледалото на мизерната влакова тоалетна. Сестра ми казваше, че косата ми е с камилски цвят и ме наричаше Камилче, а аз още тогава усещах, че това ще бъде най-красивата дума, с която някой ще опише баналността на външния ми вид. Независимо от това дали бях черна, руса или рижава, винаги се чувствах невзрачно камилска и във влака за Валбжих се чудех дали баща ми ще си е вкъщи и ще остави ли на масата чиния с несръчно приготвени сандвичи с кашкавал и каничка с грузински чай, за да можем за момент да се порадваме на илюзията за нормален семеен живот. Най-често обаче баща ми го нямаше, или потънал в скръб, се спотайваше в стаята си, от която се подаваше само, за да изрече "Алиция?", винаги с онова тъжно учудване, сякаш вместо мен би могла да се появи някоя друга, повече чакана дъщеря. Отговарях му "Татко?" и предполагам, че и той усещаше разочарованието в гласа ми.
На половината път пейзажът се набразди като повеяна от вятъра вода. Започна да вали, сивотата от прозореца се превър-на в органична маса. Навлязохме в страната, в която нощите са по-черни, а зимата идва още през ноември и продължава, докато навсякъде другаде цъфтят минзухари и форзиции. Срещу мен седяха тиха студентка с лекции в скута и възрастна жена с такова изражение, сякаш беше надушила много лоша миризма и не беше сигурна дали ние смърдим или тя. На пода между краката си държеше карирана найлонова чанта, която се подаваше изпод клина є като току-що родена. Клинът, опънат и лъскав, беше в десен тип зебра, собственичката му четеше цветно списание и задържа погледа си върху образа на известна руса певица, чиято нито една песен не бих могла да разпозная. Звездата пъчеше към нас изкуствени гърди, масивни като пъхнати под кожата две динени половини. "Шок! Какво ще стане сега с нея?" – прочетох заглавието. Моята съседка наплюнчи пръста си и най-накрая прелисти страницата, нишка слюнка блесна между устните ѝ и олющения от розовото нокът. Засмука, млясна. Като из дълбините на валбжихската кариера от устата ѝ излезе въглищното "охбожкебожке". На поредната страница отново беше певицата. С голям шрифт тръбеше, че винаги ще остане себе си, а устните є бяха набъбнали като две гуми точно преди експлозия, която би заляла целия вагон с лепкава субстанция. Тихата студентка, вероятно вдъхновена, извади от джоба си помада и без да вдига поглед от лекциите, слепи устните си с мазило с аромат на синтетични малини. "Охбожкебожке", отново въздъхна жената с клина и вдигна поглед към мен така сигурно, сякаш изведнъж видя в мое лице някой познат. Краката є бяха като на зебра, ала очите по-скоро като на коза.
– Едно време, госпожо, всичко беше като СанторЕлени като "Бони М" по-добре беше живот, живот си живеехме, тези години никой няма да ги върне.
Мълчах, но това не обезкуражаваше Зеброкозата, бръщолевеше без прекъсване.
– "Бони М" в Сопот, Сантор Елени храната без гени лятото на почивка корнишони херинги весело радостно отиваме на почивка под зелената сливка корнишони без гени Сантор Елени автобуса целият пее децата на лагери на полското море или в планината полска вицове по опашките за месо за кокали за Герек Гомулка живеехме си искаше ни се мечтаехме а сега краката в задника мъкамамка. – Зеброкозата ми хвърли такъв поглед, сякаш избираше в месарницата кокали за супа. – Вие също изглеждате бледа изморена.
Кимнах, за да престане, понеже това май беше въпрос.
– Виждате ли! – Зарадва се и събра сили. – Изморена! Изморена! Като от кръста свалена! Искат да ни уморят. Да измъчат целия полски народ искат. Или пък косата. – Почука с нокът изкуствената коса на певицата.
– Косата? – повторих учудено.
– Едно време къдренето държеше година боята не се измиваше – поясни Зеброкозата и забързано продължи: – Яйченият шампоан като когел-могел чак когел-могел да ти се прииска нещо сладко с какалце да забъркаш или жълтъка на главата с кърпа да завиеш да постои да походиш като моята майчица с дъждовна вода от рак в мъки дъждовна вода в дървеното корито панкреасът целия прояден дъждовна вода. Дъждовна вода? – повтори Зеброкозата, сякаш учудена от звученето на тази дума, млясна, вдигна рамене и се върна към статията за певицата.
Тихата студентка мърдаше блещукащата си уста като риба, всъщност в лекциите ѝ имаше дисекция на някаква риба с описание на латински. Възрастният мъж с пуловера от овча вълна въздъхна тежко, като да беше изкосил цяло поле. Шумът от гласовете във вагона нарастваше, след яденето всички бяха събрали сили и желание за разговори. Влакът леко увеличи скоростта, усетих миризма на алкохол.
– Страшна смърт, страшна, дълбоко в земята забити – каза някой зад гърба ми.
– Кръв, само парчета, парчета на парчета разкъсани – добави някой друг с милозлив старчески дискант и тогава влакът придърпа и спря така рязко, че всички пакети от горните етажерки изпадаха, проплака дете, "Охбожкебожке", завайка се Зеброкозата и набута вестника в претъпканата карирана чанта, сякаш възнамеряваше да стане и да се върне в едното време, което ѝ липсваше."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
