Лице

И един въпрос продължава да отеква в тишината: Какво цените най-много в живота? Преподавателката по марксизъм Бора Найденова прекарва свободното си време в провеждане на едно малко странно социологическо проучване. За да разбере нагласите на съвременното общество, тя задава въпроса "Какво цените най-много в живота?". Получава различни отговори: някои - шаблонни, други - искрени.

В процеса на работа тя среща Кирил, един от нейните изключени студенти. Двамата си приличат по тревожното им минало, свързано с налагането на комунизма. Но се разминават в позициите си спрямо идеологията му. Техните спорове разнищват теми като свободата, природата на човека, живота, човещината и истината.

Романът "Лице" е издаден през 1981 г. Появата му предизвиква гневната реакция на висшите държавни и партийни функционери. Държавна сигурност иззема от книжарниците по-голямата част от тиража и романът е "заключен" в Сливенския затвор. Реакцията обаче е закъсняла: "Лице" е стигнал до читателите си. И се предава тайно от ръка на ръка.

"Всичко вършите на тъмно, другарко Найденова. Превърнахте най-обикновените неща в съзаклятие. Миналото - трагичната гибел на отряда "Антон Иванов", предателството, причините - всичко покрито с наложено безмълвие, нелегална тайна. Вместо анализ на фактите - лакирана картина. Настоящето - подправени цифри, завишени резултати от първите петилетки. Статистиката - превърната в стъкмистика. Архивите - недостъпни, а навярно голяма част унищожени. Съдебните процеси - държавна тайна. Решенията на партийното бюро в института - тайна под клетва. Пренията във Факултетния съвет - служебна тайна. Изследванията на младите откриватели - научна тайна под най-строга възбрана. Акцията по изключването на студенти отначало докрай - кадрова тайна. Внезапната смърт на професора вследствие на нанесения му професионален удар в гърба - медицинска тайна. Злополуката с автобуса в студентското градче - публична тайна. А истината боде окото, пронизва го до самото дъно.

Окото ти е игленик, кърви и сълзи.

Пробождат го загрубели черти на лица, овълчени погледи, озлобление, практицизъм, взаимно изблъскване с лакти, озъртаща се страхливост при разговори, недоверие, фалшиви блясъци, показни тържества, карнавални шарении, а сиви бои там, където би трябвало да разцъфтят многозвучни багри. Равнодушие, равномислие, равночувствие. Имаш забити игли в окото си. Просвредлят до самия очен нерв, боли непоносимо. И най-острата, уви, най-българската игла-губерка: завистта. Завист, организирана в колектив, в парт-императив, в групова посредственост, гримирана с червения цвят на революционна принципност.

Щом поискаш да уловиш някой миг като пеперуда - о, миг, ти си прекрасен! - за да не изхвърчи, ще имаш с какво да го забодеш в паметта си — с една от иглите, забучени в игленика на окото ти.

Ослепяла ли е зеницата ти? Не виждаш ли - ще кажат обследвачите - успехите, постиженията, възхода?"
Из книгата