"Високото чело на Влад дракул се смрачи като небе преди буря, когато лекарят му съобщи, че съпругата му е родила момиче. Другите му деца - едно от първата му съпруга, почти пораснало вече, и дори копелето от любовницата му, родено предишната година, бяха момчета. Не беше допускал, че семето му може да е толкова немощно, че да произведе момиче. Той бутна вратата и влезе в задушната, тясна спалня. Вътре вонеше на кръв и страх и Влад се изпълни с погнуса. Домът им в крепостния град Сигишоара бе далеч от онова, което Влад заслужаваше. Къщата се намираше до главната порта, насред вечно пълния с хора площад, до уличка, която смърдеше на човешки отпадъци. Свитата му от десет души беше единствено за пред хората, което подчертаваше положението му на владетел без никакви владения. Може и да беше комендант на Трансилвания, но трябваше да бъде владетел на цяло Влашко. Може би затова Бог го беше проклел да му се роди дъщеря. Поредният удар по честта му. А беше рицар от Ордена на Дракона, благословен лично от папата. Той трябваше да е войвода, княз, но вместо него на престола седеше брат му, а той управляваше саксонците, настанили се в земите му. Скоро щеше да им покаже какво значи чест с острието на меча си.
Василиса лежеше на леглото, плувнала в пот, стенеща от болка. Без съмнение слабостта, пуснала корен в утробата ѝ, бе дошла от нея самата. Стомахът на Влад се обърна при вида ѝ - нито в позата, нито в поведението ѝ бе останала и следа от благородния ѝ произход. Акушерката му показа едно врещящо, червенолико чудовище. Той не беше приготвил име за момиче. Василиса без съмнение щеше да иска име, с което да почете собственото си семейство, но Влад мразеше молдовското кралско семейство, от което бе дошла Василиса, защото не бе успяло да засили политическото му влияние. Вече беше нарекъл копелето си Влад, на себе си. Щеше и дъщеря си да кръсти така.
– Владислава - заяви той. Това беше женската форма на Влад. Смаляваща. Незначителна. Ако Василиса искаше по-силно име, щеше да ѝ се наложи да му роди син.
– Да се помолим да стане красива, за да има някаква полза от нея - рече той. Новороденото се разрева още по-силно. Княжеската гръд на Василиса бе прекалено високопоставена, за да се ползва за кърмене. Дойката изчака Влад да излезе и сложи бебето на една от простосмъртните си гърди. Все още бяха пълни с мляко заради собственото ѝ дете, момче. Бебето се впи в гърдата с изненадваща сила, а дойката отправи към небето своя собствена молитва. Нека стане силна. Нека стане хитра. Тя сведе очи към княгинята, петнайсетгодишна и красива като пролетен цвят. Повяхнала, прекършена на леглото. И нека бъде грозна.
Влад не си направи труда да присъства при раждането на второто си дете от Василиса - син, роден година след сестра си, сякаш я бе подгонил по петите към този свят. Акушерката почисти новороденото и го подаде на майка му. Бебето беше съвършено, с устица като розова пъпка и глава, покрита с тъмна коса. Василиса лежеше вцепенена, с изцъклен поглед, на леглото. Взираше се в стената. Очите ѝ дори за миг не свърнаха към сина ѝ. Някой подръпна акушерката за полата и жената сведе поглед към пода. Там стоеше малката Лада и се мръщеше. Акушерката поднесе бебето към момиченцето.
– Имаш брат - меко каза тя. Бебето се разплака - слаб, немощен плач, който разтревожи акушерката. Лада се намръщи още повече. Залепи пухкавата си ръчичка върху устата на бебето. Акушерката го дръпна от нея и Лада вдигна глава, с лице, изкривено от ярост.
– Мой! – извика тя. Беше произнесла първата си дума. Акушерката се стресна и се засмя, а после отново наведе бебето към сестра му. Лада се взира гневно в него, докато то спря да плаче. След това, видимо доволна, тя изтопурка навън.
Ако Василиса Видеше как дъщеря ѝ се боричка на земята с кучетата и със сина на дойката си, Богдан, дойката щеше да си изгуби работата. Но от раждането на Раду преди четири години Василиса не излизаше от покоите си. Раду бе получил цялата красота, която баща му бе пожелал за дъщеря си. Очите му бяха оградени от гъсти мигли, устните му бяха пълни, а в меките къдрици на косата проблясваше саксонско злато. Богдан изпищя, когато Лада, която беше на пет години и не отговаряше на пълното си име Владислава, впи зъби в бедрото му. Той я удари с юмрук. Тя го захапа още по-силно и той изпищя за помощ.
– Ако е решила да ти изяде крака, ѝ е позволено да го направи - каза дойката. - Стига си крещял, иначе ще ѝ дам да ти изяде и вечерята. И Лада като брат си имаше големи очи, но нейните бяха приближени, а извитите вежди я караха да изглежда непрекъснато ядосана. Косата ѝ бе заплетена и безформена, и толкова тъмна, че бледността на кожата ѝ изглеждаше нездрава. Носът ѝ бе дълъг и закривен, устните тънки, а зъбите дребни и, ако се съдеше по гневните крясъци на Богдан, доста остри. Беше вироглава и злобна, и най-неприятното дете, за което дойката някога се беше грижила. Беше също така и нейна любимка. По всички правила, момичето трябваше да бъде тихо и учтиво, боязливо и вечно усмихнато. Баща ѝ беше тиранин без власт, чиято безпомощна ярост го правеше жесток и който отсъстваше от дома си месеци наред. Майка ѝ бе също толкова отсъстваща, затворена в себе си, безполезна за семейството, неспособна да направи каквото и да е, за да подобри собственото си положение. Семейството беше олицетворение на целия регион и най-вече на родната страна на дойката, Влашкото княжество. В Лада обаче тя виждаше искра - ярко, неукротимо пламъче, което отказваше да се скрие или да отслабне. Вместо да се опита да угаси това пламъче, в името на бъдещето на Лада, дойката го подхранваше. То я караше да чувства някаква смътна надежда. Ако Лада бе бодлив зелен бурен, пораснал насред напуканото корито на пресъхнала река, то Раду бе нежна, уханна роза, която повяхваше в мига, в който условията около нея се променяха. В момента той плачеше, защото дойката се беше забавила със следващата лъжица рядка каша, подсладена с мед, с която го хранеше.
– Накарай го да млъкне! Лада се покатери върху най-едрата от бащините си хрътки, с посивяла от старост козина и търпение, развито с възрастта.
– И как да го направя?
– Удуши го!
– Лада! Пепел ти на езика. Той е твой брат.
– Той е червей. Богдан ми е брат. Дойката се намръщи и избърса лицето на Раду с престилката си.
– Богдан не ти е брат. По-скоро бих легнала с кучетата, отколкото с баща ти, помисли си тя.
– Брат ми е! Брат си ми. Кажи, че си ми брат. Лада скочи на гърба на Богдан. Макар той да беше две години по-голям и много по-едър от нея, тя го прикова към земята, забила лакът в рамото му.
– Брат съм ти! Брат съм ти! - извика той през смях и сълзи.
– Изхвърли Раду с нощните гърнета! Раду се разплака още по-силно, готвейки се за пълно изстъпление. Дойката изцъка с език и го вдигна, макар вече да беше прекалено голям, за да го носят. Той пъхна ръка в блузата ѝ и ощипа кожата, която бе увиснала и спаружена като стара ябълка. И на нея понякога ѝ се искаше той да млъкне, но когато Раду заговореше, думите му винаги бяха толкова сладки, че я караха да забрави тръшкането. Момчето дори миришеше хубаво, сякаш ароматът на мед залепваше за устата му и оставаше там между храненията.
– Бъди добро момче - каза дойката - и ще те пусна да идеш да се пързаляш с Лада и Богдан по-късно. Искаш ли? Раду поклати глава, а устните му затрепериха в предупреждение, че може да последват още сълзи.
– Тогава можем да идем да видим конете. Раду кимна бавно и дойката въздъхна от облекчение. Когато вдигна поглед, Лада беше изчезнала.
– Къде отиде? Очите на Богдан се разшириха от страх и колебание. Той вече не знаеше от чий гняв да се страхува повече, този на майка си или този на дребничката Лада. Дойката изсумтя, подпря Раду на хълбока си и краката му се разлюляха край нейните, щом тя закрачи напред. Дойката мина по коридора и се насочи към тясното стълбище, което водеше към спалните."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
