"Когато седнах на стадион "Ататюрк", все още бях без дъх, ризата ми беше прогизнала от пот. Преди около седем часа бях излязъл пеша от летището на Истанбул и с чувство на облекчение видях дълга редица чакащи коли. Разбирате ли, две години по-рано бях на финала на Селтик за Купата на УЕФА в Севиля и се редих два часа и половина за такси. Едва не дръпнах пламенна реч на един висок, посивял господин, който пререди опашката, но, за щастие, той се обърна наполовина към мен и видях, че това е Били Макнийл1. През ума ми дори мина идеята да се помотая из града и да се отбия през хотела, за да си оставя багажа, но реших да не поемам рискове. До първия съдийски сигнал оставаха около пет часа, бях сигурно на километър и половина от стадиона, но тъкмо тогава ни отклониха към хълмовете и към онази абсурдна тангента, която щеше да ни отведе откъм дясната страна на стадиона. Трафикът, както всички знаят, беше ужасяващ. Накрая, след като бяхме изпъплили едва към два километра, изскочих от таксито и се затичах. Сакът ми с багаж за една нощ висеше на едното ми рамо, чантата с лаптопа се люшкаше на другото. Поне вече нямаше опашки в центъра за акредитиране. Мачът започна по-малко от минута след като се отпуснах зад бюрото в ложата за медиите. И по-малко от минута след това Паоло Малдини изведе Милан напред.
Адреналинът все още бушуваше в кръвта ми и сътворих хвалебствен химн за най-великия ляв бек на моето време, приказвах за достойния край на неговата кариера (трудно можех да си представя, че той ще продължи да играе още четири години, докато навърши четиридесет). Ернан Креспо добави още два гола до почивката и материалът ми вече беше едва ли не готов. След цялата бъркотия по стигането до стадиона ми се струваше налудничаво да се пипкам с последните 150 думи през цялото второ полувреме.
Тогава Стивън Джерард вкара. Естествено, при нормални обстоятелства нямаше дори да ми хрумне да добавя нещо по-различно от някакво изречение от типа на "Джерард върна един гол, но вече беше твърде късно...". Обстоятелствата обаче не бяха нормални. В онзи момент витаеше нещо много странно. Обърнах се към Иън Чадбенд от "Стандарт", който седеше до мен, и един от двама ни, не си спомням кой, но другият също беше отворил уста за същите думи, рече "Ще спечелят". Шестте следващи минути бяха също толкова невероятни и странно предвидими. Не мога да обясня що за чувство е това, но изпитах подобно и на мача с Олимпиакос, когато бутнах лаптопа настрана, за да изгледам последните десет минути, без да се разсейвам, отчасти, за да им се насладя (дори и това да означаваше, че трябва да бързам, за да не изпусна последния срок за пращане на материала), отчасти заради завладяващото усещане, че предстои обрат.
Разбира се, гледал съм подбраните моменти, но си пуснах целия мач с Милан от началото до края едва когато пишех тази книга.
Репортажите на следващия ден, в това число и моя за "Файненшъл Таймс", бяха, кажи-речи, еднакви – наблягаха на чудото, колко неправдоподобно е било всичко, как отборът е съумял да направи обрат и коя тактическа промяна е дала възможност за това. Но бях забравил, че през първото полувреме Ливърпул всъщност не игра чак толкова зле, че гол на Андрий Шевченко беше отменен заради съмнителна засада и че Сами Хюупия сигурно трябваше да бъде изгонен заради професионално нарушение при резултат 0:3. Такива са спомените - сещаме се за заглавието, но не и за подробностите, както и би трябвало, ако не искаме да се превърнем във Фунес Паметливия, героя на Борхес, който помни абсолютно всичко и разказът за отминалия ден му отнема двайсет и четири часа.
Любим номер на сър Алекс Фъргюсън, когато усетеше, че журналистите стават арогантни, беше да им припомни, че има първите броеве от 27 май 1999 г., от сутринта след мача, с който Манчестър Юнайтед завърши требъла си със спечелването на Шампионската лига. В материалите си от мача журналистите бяха отбелязали, че Байерн (Мюнхен) е далеч по-добрият отбор, чудеха се защо Юнайтед пак няма успех в Европа и обясняваха, че решението Бекъм да бъде преместен в центъра на терена, за да покрие оголената от отсъствието на Рой Кийн и Пол Скоулс дупка, е било ужасен провал. Но Юнайтед обърна мача с два гола в добавеното време и в секундите на паника след това журналистите набързо бяха променили началото и края на материалите си, обяснявайки как въпреки всичко Манчестър Юнайтед отново е успял да изтръгне немислима победа.
По-късните издания излязоха с преработени статии, тонът вече беше хвалебствен за успеха на Юнайтед, но първите вестници на пазара по-точно отразяваха случилото се в мача, тъй като узнаването на крайния резултат още не беше обагрило възприятията. Както каза испанският треньор Хуанма Лильо пред Сид Лоу за първия брой на "Дъ Близард": "Резултатите не могат да потвърдят процеса. Човешките същества тачат добрия край, а не добрата работа. Ние атакувахме и това завърши зле, но не беше свършено зле... Байерн (Мюнхен) е велик отбор в деветдесетата минута, когато печели Шампионската лига, но в деветдесет и втората вече е пълен боклук. Как е възможно? Истината е, че обърне ли се колата, пътища много. Наричам такива хора пророци на миналото. Но те грешат дори в оценката си на нещата единствено в светлината на това как е завършило всичко".
В търсенето на общи обяснения се губят и нюансите, приливите и отливите, през които преминава един мач, преди да се стигне до някакъв резултат, върху който се базират всички интерпретации. Една тактическа смяна може да промени статистиката, миг на индивидуален гениален проблясък може да наклони везните в едната или в другата посока, но резултатът, особено в равностоен двубой, зависи най-вече от способността на отбора да преодолее трудностите или да се възползва от контрола си върху положението. Даден момент може да оформи резултата в мача, даден мач може да реши цял турнир, а един турнир може да промени кариерата на играч. Футболът невинаги е справедлив.
Ако наистина искаме да разберем футболното минало и да си извадим важни поуки от него, трябва да загърбим митовете и личните спомени и да се върнем към изворите, към самите мачове и да ги подложим на щателно изследване. Тази книга предлага близък поглед към десет ключови двубоя в историята на Ливърпул - от съкрушителното поражение в края на сезон 1898 - 1899 г. до онзи финал в Истанбул през 2005 г. От първите два мача няма видеокадри, затова възстановяването им се опира на стари репортажи, които по онова време са се предавали по време на срещата и затова не са толкова повлияни от крайния резултат. Гледахме записите от другите осем срещи на DVD отново и отново, търсехме модели, опитвахме се да анализираме дебрите на един спорт, който и до ден днешен не подлежи на лесен анализ, за да открием нишките, които разплитат същината на срещата.
В романа "Спортният репортер" на Ричард Форд главният герой Франк Баскомб убива безбройните безсънни нощи в безлични мотели, като гледа стари баскетболни мачове по телевизията. "От срещите на запис - казва той - можеш да изучиш даден мач "от - до". Те са много по-добри от гледането му на живо на самото място, тъй като там обикновено е доста скучно, обикновено забравяш за какво си отишъл и започваш да се интересуваш от други работи." Той има известно право, макар че футболните журналисти нямат време да се отегчат, тъй като трябва да си напишат материала, а това значи, че щеш – не щеш обръщаш повече внимание на случилото се в първите минути, тъй като тогава имаш време да помислиш и не блъскаш трескаво по клавиатурата в опит да докараш нужния брой думи, каквито и да са, до последния срок за пращането на статията.
Трябва обаче да има и усещане за контекста. Всеки мач е част от серия, било то добра или лоша, и винаги е повлиян от екипа или от наложената идеология. Обстоятелствата също играят своята роля, било от чисто спортна гледна точка или в по-широк план. Десетте мача, които обсъждаме тук, не са задължително най-добрите с участието на Ливърпул, не са и най-важните, ако ги разглеждаме като етап в различните турнири, но са подбрани, тъй като показват общи тенденции в историята на клуба или защото са се оказали преломни за развитието на Ливърпул – отбелязват края на една епоха и началото на друга.
Някои няма да са съгласни с подборката и това е напълно естествено. Надяваме се, че отделните глави ще разкрият защо сме се спрели именно на тези десет двубоя, но трябва да обясним защо сме пропуснали един. Вероятно най-важният мач в историята на Ливърпул е прекратен след само шест минути - това е полуфиналът за Купата на Англия срещу Нотингам Форест на 15 април 1989 г., трагедията на "Хилзбъро". Честно казано, решихме да го пропуснем, тъй като смятаме, че е прекалено значим за такава книга. Разбира се, обърнали сме внимание на последствията от него и за влиянието му върху клуба през 90-те години, но не е възможно само в една глава да представим цялостно обсъждане на онзи ден, на причините и на опитите на властите да прехвърлят вината. На тази трагедия вече са посветени множество чудесни книги, като може би най-добрите са „Денят на трагедията на "Хилзбъро" от Роугън Тейлър, Андрю Уорд и Тим Нюбърн и "Хилзбъро: Истината" от Фил Скратън. Все повече документи стават достъпни, булото над фактите се повдига и със сигурност тепърва ще узнаваме все повече и повече. Но разследване от подобен тип изисква отделна книга. Този текст е за спецификата, щеше да е напълно погрешно да окастрим подробности при проучването на събитие от подобна важност.
Освен това тази книга е за футбола такъв, какъвто се играе на терена. Тя се опитва да даде нова оценка и нов поглед, да отиде отвъд празните приказки на баналните цитати на играчите и мигновените мнения и да открие защо нещо се е случило. Разбира се, намесват се и външни събития, но това е футболна история. Доколкото е възможно.
Джонатан Уилсън, Лондон, юли 2013 г."
Из книгата
Рейтинг: 9.29 / 7 гласа
