"Густав Ашенбах или Фон Ашенбах, както официално гласеше името му от петдесетия му рожден ден насам, реши през един пролетен следобед на 19... година, която бе толкова неблагоприятна за нашия континент, да предприеме по-далечна разходка и напусна самичък жилището си на Принцрегентенщрасе в Мюнхен. Раздразнен от трудната и неблагодарна работа в преди обедните часове, която тъкмо сега изискваше върховно внимание, съобразителност, настойчивост и точност на волята, писателят не бе успял дори след обеда да възпре продължилия да функционира творчески механизъм на духа, онова "motus animi continuus", в което според Цицерон се състои умението на писателя да бъде убедителен; не го навести и облекчителната дрямка, която му беше тъй необходима поне веднъж през деня поради напредналото изхабяване на силите. Ето защо скоро след чая излезе на открито, като се надяваше, че въздухът и движението ще го поободрят и ще му помогнат да дочака една ползотворна вечер. Беше в началото на май и след няколко студени и влажни седмици внезапно настъпи преждевременно знойно лято. Близо до града, в Английската градина, където дърветата едва започваха да се покриват с първите си нежни листенца, беше душно като през август и пълно с коли и излезли на разходка пешеходци. В Аумайстер, докъдето водеха все по-тихи и по-тихи алеи, Ашенбах постоя малко, за да хвърли поглед върху оживената, пълна с народ гостилница с градина, в края на която бяха спрели няколко файтона и екипажа. Оттам вече по залез-слънце пое обратния път извън парка през ливадите и понеже над Фьоринг бяха надвиснали буреносни облаци, пък и се чувстваше уморен, реши да изчака пред Северното гробище трамвая, който по права линия щеше да го върне в града.
На спирката и около нея като никога нямаше хора. Коли не се виждаха нито по павираната Унгерерщрасе, по която лъскавите самотни релси водеха към Швабинг, нито по шосето за Фьоринг; не се мяркаше жив човек и зад оградите на каменоделците, където чакащите купувачи кръстове, паметни плочи и паметници образуваха второ, необитаемо гробище, а построеният във византийски стил дом на покойниците насреща лежеше безмълвен в отблясъка на гаснещия ден. По фасадата му, украсена с гръцки кръстове и свещени фрески в светли краски, се виждаха и симетрично наредени надписи със златни букви, отнасящи се до задгробния живот подбрани библейски изрази като: "Те влизат в божия дом", или: "Да им свети вечната светлина"; и в течение на няколко минути Ашенбах се развлича, като разчиташе формулите и проникваше с вътрешния си взор в тяхната прозрачна мистика. После обаче забеляза в ходника между колоните над двата апокалиптични звяра, пазители на откритата стълба, един мъж, чийто не съвсем обикновен вид даде съвършено друга насока на мислите му.
Не се разбра дали човекът бе излязъл от вътрешността на дома през бронзовата порта, или незабелязано бе дошъл отвън и се бе изкачил горе. Без да се задълбочава особено в този въпрос, Ашенбах беше склонен да приеме първото. Умерено висок на ръст, слаб, голобрад и очебийно чипонос, мъжът беше от типа на червенокосите - кожата му беше млечнобяла и покрита с лунички. Очевидно нямаше никаква древна баварска жилка; и ако не друго, то поне панамената шапка с широка и права периферия слагаше върху цялата му осанка отпечатък на нещо чуждоземно и далечно. Освен това, разбира се, той носеше обичайната раница на гърба, костюм от жълтеникав лоден, препасан с колан, на лявата си ръка под лакътя бе провесил сива мушама с качулка, която бе притиснал към хълбока си, а в дясната държеше бастун с железен шип в долния край; бе кръстосал нозе и опрял другия си хълбок на дръжката на косо забития в земята бастун. Понеже стоеше с вдигната глава, мършавата му шия стърчеше високо над широкия отвор на спортната риза и излагаше на показ едрата му адамова ябълка; мъжът се взираше внимателно в ширинето изпод червените мигли на безцветните си очи, между които се очертаваха две отвесни, енергични бръчки, съвсем не подхождащи на късия му чип нос. Така - а може би издигнатото и издигащото го място, на което бе застанал, допринасяше за това впечатление - стойката му издаваше нещо властно и повелително, дръзко и дори необуздано; дали залязващото слънце го заслепяваше, та го принуждаваше да гримасничи, или ставаше дума за непоправимо обезобразяване на лицето, но прекалено късите му устни се бяха дръпнали напълно от зъбите, които, оголени чак до венците, се подаваха навън, бели и дълги.
Възможно беше Ашенбах в своето отчасти разсеяно, отчасти настоятелно наблюдение на непознатия да бе проявил известна нетактичност, защото внезапно забеляза, че онзи пресрещна погледа му толкова войнствено, така директно, с такова открито намерение да доведе работата докрай, че Ашенбах, неприятно засегнат, се извърна и тръгна покрай оградите, решил да не обръща вече никакво внимание на този човек. И в следващата минута го забрави. Ала сигурно осанката на непознатия, видът му на друмник беше подействал на въображението му или пък тук бе замесено някакво друго физическо или душевно влияние, но съвсем ненадейно той почувства странна вътрешна широта, нещо като скитническо безпокойство, като юношеско жадно влечение към далечината - чувство толкова живо, толкова ново или най-малкото чувство, от което отдавна беше отвикнал, беше го забравил, че той, с ръце на гърба и поглед към земята, застана като прикован на едно място, за да разгадае същината и целта на това усещане.
Беше желание да пътешества, нищо друго, но обзело го като пристъп и породило в душата му страст, екзалтация, почти халюцинации. Жаждата му се разпростря върху зрителните му представи, въображението му, още неуспокоило се след днешните часове на упорен труд, сътвори образи на хилядите чудеса и ужаси, каквито се срещаха по разноликата земя, и из един път се помъчи да ги види на живо - да, той виждаше, виждаше някаква местност, тропическо мочурище под небе, покрито с гъсти изпарения, влажна, пищна и безкрайна местност, един вид изконна пустош от острови, тресавища и ръкави на реки, които влачеха тиня; виждаше наблизо и надалеч ширни полета с волно избуяла папрат, с мазни набъбнали и причудливо разцъфтели растения, сред които се въздигаха космати стволове на палми; виждаше странно разкривени дървета с корени във въздуха, които се спускаха в почвата, в застоялите води, където се отразяваха зелени сенки и където сред плаващи цветя, млечнобели и големи колкото паници, по плитчините стояха невиждани от него птици с високи рамена и безформени клюнове и гледаха неподвижно настрани; виждаше между възлестите тръбовидни стъбла на бамбуковия гъсталак святкащите очи на дебнещ тигър... и почувства, че сърцето му се разтуптява от ужас и загадъчна жад. После видението изчезна; Ашенбах поклати глава и поде отново разходката си покрай оградите на каменоделните.
Откакто разполагаше с необходимите средства, за да се придвижва където и както пожелае, той гледаше на пътешествията изключително като на хигиенна мярка, която от време на време трябваше да бъде прилагана мимо всякакъв смисъл и всякакво желание. Зает прекомерно със задачите, поставяни му от неговия собствен Аз и Аза на Европа, обременен от задължението да твори, премного несклонен към развлечения и негоден да стане любител на пъстрия външен свят, той бе се задоволил напълно с онази представа за повърхността на земята, която всеки човек може да добие, без да се отдалечава много от мястото си, и никога не бе почувствал и най-малкото изкушение да напусне континента. Особено откакто животът му започна бавно да клони към заник, откакто страхът му на художествен творец, че не ще успее да довърши делото си, че последният му час може да удари, преди да е предал своя дял и да е изразил напълно себе си, откакто този страх не можеше вече да бъде отпъден като проста неоправдана приумица, ежедневието му протичаше почти изключително в хубавия град, станал за него истински роден кът, и в грубоватата вила, която си бе построил в планината и където прекара дъжделивото лято. Пък и онова, което току-що бе го прихванало внезапно и толкова късно, твърде скоро бе обуздано и отблъснато благодарение на разума и на самодисциплината, на която бе свикнал от младини."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
