"Бях някога Аполон.
А сега съм само плъх в Лабиринт.
Имам нужда от помощ. И понички.
Не. Отказвам да споделя тази част от историята. Това бе най-мизерната, унизителна и отвратителна седмица от всичките четири хилядолетия на моя живот. Трагедия. Катастрофа. Болка. Няма да ви разкажа за нея. Защо тогава сте още тук? Махайте се! Уви, предполагам, че нямам избор. Несъмнено Зевс очаква да ви разкажа какво е станало. Това сигурно е част от наказанието ми. Не му бе достатъчно, че превърна мен, нявга божественият Аполон, в смъртен пубертет с пъпки, коремче и името Лестър Пападопулос. Не му бе достатъчно, че ме изпрати на опасно пътешествие, за да освободя петимата велики Оракули от триото зли римски императори. Не му бе достатъчно, че ме продаде в робство – мен, някога любимия му син – на една нахална дванайсетгодишна героиня на име Мег! Не, Зевс иска и да увековеча своя позор! Ами хубаво. Предупредих ви обаче. На тези страници ви очакват само страдания. Откъде да започна? А, да. От Гроувър и Мег.
Вече два пъти пътувахме през Лабиринта – през пропасти от мрак и край езера от отрова, през разрушени магазини, които имаха само намалени стоки за Вси светии, и през съмнителни китайски ресторанти. Лабиринтът може да бъде объркващо място. Като мрежа от капиляри, простиращи се под света на смъртните, той свързва канали, подземия и забравени тунели от целия свят, подлагайки на свободна интерпретация правилата на времето и пространството. Човек може да влезе в Лабиринта през канализационна шахта в Рим, да измине три метра, да отвори една врата и да се озове в тренировъчен лагер на клоуни в Бъфало, Минесота. (Не питайте. Травматично изживяване.) Аз лично бих предпочел изобщо да избегна Лабиринта. Но, уви, пророчеството, което бяхме получили в Индиана, бе твърде специфично:
През черни лабиринти, до земи на изпепелената смърт. Звучеше забавно! Едничък знае пътя водачът с копита. Ала нашият чифтокопитен водач, сатирът Гроувър Андъруд, не изглеждаше като да знае пътя.
– Изгуби се – казах аз за около четиридесети път.
– Не съм! – възрази той. Той потропваше в отпуснатите си дънки и зелена риза, а козите му копита бяха хлабаво набутани в специално пригодените за тях маратонки. Червена плетена шапка покриваше къдравата му коса. Защо смяташе, че тази дегизировка му позволява да мине за човек, за мен оставаше загадка. Издутините от рогата му се виждаха ясно под шапката. Обувките му падаха от копитата няколко пъти дневно, а аз се уморявах от това да му ги нося обратно. Той спря на Т-образен кръстопът. И в двете посоки грубо издяланите каменни стени потъваха в мрака. Гроувър подръпна рядката си брадица.
– Е? – попита Мег. Гроувър потръпна. И той, подобно на мен, се бе научил да се бои от недоволството на Мег. Не че Мег Макафри изглеждаше страховито. Бе дребна за възрастта си, с дрехи в цвета на светофар – зелена рокля, жълти панталони, червени обувки, – всичко това мръсно и окъсано заради пълзенето през тесните тунели напоследък. Паяжини покриваха прическата ѝ като на средновековен паж. Лещите на очилата ѝ, оформени като котешки очи, бяха тъй мръсни, че за мен бе цяло чудо, че изобщо вижда нещо. Цялостното впечатление бе за дете от детската градина, преживяло тежка битка за това кой да се люлее на люлката.
– Аз... – посочи Гроувър тунела надясно. – Е, почти сигурен съм, че това води към Палм Спрингс.
– Почти сигурен? – попита Мег. – Ама да не е като последния път? Когато влязохме в една баня и заварихме циклоп в тоалетната!
– Вината за това не беше моя! – заоправдава се Гроувър. – Пък и тази посока мирише правилно. На кактуси. Мег вирна нос и подуши въздуха.
– Никакви кактуси не надушвам – заяви тя.
– Мег – рекох аз. – Сатирът е наш водач. Нямаме голям избор, освен да му се доверим.
– Благодаря за доверието! – намуси се Гроувър. – Време е за ежедневното напомняне, че не съм молил да ме призовават с магия през половината страна, така че да се събудя посред доматена леха в Индианаполис! Смели думи, ала той не откъсваше поглед от двата еднакви пръстена на средните пръсти на Мег, навярно с опасението, че тя може да призове златните си мечове и да го нареже на тънка пастърма от козе месо. Откакто научи, че Мег е дъщеря на Деметра, богинята на плодородието, Гроувър Андъруд се държеше все едно тя е по-страшната, а не аз, някогашният бог на Олимп. Животът не е справедлив.
– Хубаво – обърса нос Мег – просто не вярвах, че ще се лутаме вече два дни тук. Новолунието е след...
– Три дни – прекъснах я аз. – Знаем. Вероятно бях твърде безцеремонен, ала не исках да ми напомнят остатъка от пророчеството. Докато пътувахме на юг към следващия Оракул, нашият приятел Лио Валдес летеше отчаяно с бронзовия си дракон към лагер "Юпитер" – мястото, където героите от римски произход се обучаваха в Северна Калифорния. Надяваше се да успее да ги предупреди за пламъците, смъртта и катастрофите, които ги очакваха с настъпващото новолуние. Опитах да смекча тона си.
– Нека предположим, че Лио и римляните ще се справят с това, което идва към тях от север. Ние си имаме задача.
– И нашите си пожари, които да гасим – въздъхна Гроувър.
– Какво ще рече това? – попита Мег. Гроувър започна да усуква, както бе правил и през предните два дни.
– Най-добре да не го обсъждаме... не и тук. Огледа се разтревожено, сякаш стените биха могли да го чуят. При Лабиринта това не бе изключено. Той си бе живо същество, а предвид невъобразимата смрад, която се носеше от някои коридори, бях доста сигурен, че си има дебело черво. Какво пречи да има и уши?
– Ще опитам да стигнем бързо до уреченото място – обеща Гроувър, като се почеса по ребрата, – ала Лабиринтът има свой болен ум. Последния път, когато бях тук с Пърси...
На лицето му се изписа носталгия. Така ставаше почти всеки път, когато описваше приключенията, които бе преживял с най-добрия си приятел Пърси Джаксън. Не го обвинявах. Пърси наистина си го биваше. За нещастие обаче не можех да го призова посред доматена леха, както бях сторил с нашия водач сатир. Поставих ръка върху рамото на Гроувър.
– Знаем, че правиш каквото можеш. Да продължаваме напред. А докато душиш кактусите, гледай да доловиш и нещо за закуска – кафе, понички с лимонов крем или нещо подобно. Би било страхотно. Последвахме водача си по десния тунел. Скоро той се стесни и скоси, което ни принуди да продължим приклекнали, в индийска нишка. Аз бях по средата. Най-безопасното място, където можеш да бъдеш. Сигурно не ви се струва храбра постъпка, обаче Гроувър бе господар на Дивото, един от чифтокопитните старейшини на сатирите. Предполагаше се, че притежава огромна сила, макар да не бях виждал свидетелство за това. Що се отнася до Мег, тя не само можеше да върти златните си мечове, но вършеше чудеса с пакетчетата градински семенца, които си бе
събрала в Индианаполис.
А пък аз, от друга страна, ставах все по-слаб и по-беззащитен. След битката си с император Комод, когото заслепих с изблик небесна светлина, не можех да призова дори частица от прежната си божествена мощ. Пръстите ми са непохватни върху струните на бойното укулеле. Умения- та ми с лъка и стрелите намаляха и дори пропуснах онзи циклоп в тоалетната. (Не съм сигурен кой от двама ни бе по-смутен.) В същото време халюцинациите, които понякога ме парализираха, започваха да зачестяват и да стават
все по-ярки. Не бях споделял опасенията си със своите приятели. Не още. Искаше ми се да вярвам, че силите ми просто се презареждат. Все пак нашите премеждия в Индианаполис едва не ме бяха унищожили. Но имаше и друга възможност. Бях паднал от Олимп в кофа за боклук в Манхатън през януари. Сега вече беше март. Това означаваше, че съм човек вече два месеца. Бе възможно колкото по-дълго оставам човек, толкова по-немощен да ставам, а връщането ми към моята божественост да става все по-трудно.
Два пъти ли Зевс ме бе изпращал в изгнание на Земята? Вече не можех да си спомня. В някои дни дори не помнех вкуса на амброзията, нито имената на конете от слънчевата колесница, нито лицето на сестра ми, богиня Артемида. (Обикновено бих казал, че е истинско щастие да не помня лицето на сестра ми, но точно в този момент тя ми липсваше ужасно. Не смейте да ѝ казвате, че съм изричал тези думи.) Докато пълзяхме по коридора, вълшебната Стрела на Додона потрепера в колчана ми като мобилен телефон без звук, все едно иска да я извадя и да се консултирам с нея. Опитах да не ѝ обръщам внимание. Последните няколко пъти, когато помолих Стрелата за съвет, тя не ми помогна особено. Нещо повече, говореше на лош Шекспиров английски, който не можех да понасям. Никога не съм обичал 90-те години. Така де, имам предвид 90-те години на XVІ век. Може би щях да поговоря със Стрелата, когато стигнем в Палм Спрингс. Ако стигнем в Палм Спрингс... Гроувър спря пред друг Т-образен кръстопът. Подуши първо наляво, а после надясно. Носът му потрепери като на заек, внезапно надушил куче.
– Назад! – внезапно извика той и отскочи към посоката, от която бе дошъл. Коридорът бе така тесен, че падна в скута ми, което ме накара да падна в скута на Мег, а това от своя страна я накара да падне назад и да изсумти. Преди да се оплача, че не обичам групов масаж, ушите ми изпукаха."
Из книгата
Рейтинг: 9.33 / 3 гласа
