"Всички футболисти имат свой собствен стил. Това се отнася и за футболните анализатори. Някои са провокативни, други са шумни, а трети се опитват да бъдат приятели с всички. Когато излъчват футбол, телевизиите предпочитат да предложат комбинация от тези стилове на коментиране, за да дадат на зрителите възможно най-пълна картина. Когато участвам като анализатор, гледам мача по-скоро като мениджър, а не като играч. Много фенове обаче гледат като зрители. Това е естествено, но е разликата между това да гледаш играта и да гледаш топката. Първото нещо, на което обръщам внимание, е с какъв състав започват мениджърите. Това веднага ви показва какви са намеренията им и как планират да нанесат удар на другия отбор. Щом мачът започне, вече се гледа дали отборите успяват да изпълнят плана си и доколко другият отбор го е разгадал. От схемата на игра става ясно кой отбор доминира и кой има предимство заради формацията и тактиката. Вече са минали няколко минути от срещата, а още не сте хвърлили и поглед на топката.
Докато мачът продължава, аз обръщам внимание на детайлите и търся причините защо нещата са се объркали. Всеки може да види някаква грешка, но въпросът е защо се е стигнало до нея? Къде и защо бъркат отборите? Често пъти вината не е в човека, допуснал грешката, примерно в последния защитник или във вратаря, ситуацията е започнала много по-рано. Не всеки пред екрана може да го забележи. Ето тук трябва да се намеси анализаторът - да покаже неща, които може и да не се набиват в очи, но имат ключово влияние върху развитието на двубоя. Опитвам се също така да обясня как да се избягват грешките. Правя го, но не търся жертва. Аз съм критичен, обосновавам коментара си с видяното и запазвам уважение към играчите. Няма нужда да попадаш в медиите с коментарите си. Подходът ми към футбола е положителен. В крайна сметка аз дължа много на футбола. Спортът ми е дал всичко. Нямам желание да вадя кирливите ризи на показ, опитвам се да анализирам колкото се може по-обективно. Трябва да призная, че ми е трудно да говоря обек-тивно за някои мои бивши съотборници като Франк Рийкард, Карло Анчелоти и Марко ван Бастен. Винаги съм позитивно настроен към тях, може би дори ги подкрепям.
Предпочитам техничния, добре планиран и атакуващ футбол, но целта винаги трябва да е победа. Чудесно е да гледаш как отбори хвърлят всичко в нападение. Но това невинаги сработва и преди две години фаворитите Барселона и Борусия (Дортмунд) не спечелиха Шампионската лига и Лига Европа. И на двата тима им липсваше хитростта на основния играч, чиято върховна цел е да спечели. Дори и това да означава да изневериш на традициите и да избереш различна тактика, ако ситуацията го налага. Обичам да гледам Барселона, но в същото време не ми харесва, когато другият отбор се обезкуражава и се предава пред превъзходството на Меси и компания. Трябва да направиш всичко необходимо за победата, всичко в рамките на правилата, дори и срещу Барса. Ето защо гледах с удоволствие Атлетико (Мадрид) в четвъртфиналите на Шампионската лига през сезона 2015/2016 г.
Откъде накъде Атлетико трябваше да играе по свирката на Барселона и да се подложи на истинско клане? Само защото така искали неутралните зрители? Ако няма как да спечелиш само с футболен талант, трябва да заличиш разликата с други средства като тактика, ментална устойчивост и физическа сила. Всичко се свежда до победата. Отборът на Диего Симеоне се адаптира на различни нива, за да си осигури класиране за полуфиналите на Шампионската лига. Накрая Атлетико успя да надхитри уж неунищожимия Барселона с твърд, мъжкарски футбол.
В онези четвъртфинали ми хареса да гледам и Манчестър Сити. За разлика от Атлетико отборът на Мануел Пелегрини не търсеше защитна игра, а се хвърли да атакува, за да елиминира по-силния Пари Сен Жермен на Златан Ибрахимович. Обстоятелствата принудиха Ливърпул на Юрген Клоп да избере по-различен подход, за да елиминира превъзхождащия го Борусия (Дортмунд) в четвъртфиналите на Лига Европа. Ливърпул на два пъти изостана почти безнадеждно (0:2 и 1:3) на "Анфийлд", но се хвърли в нападение. Всичко или нищо. Германците бяха подложени на неспирни атаки от отбора на Ливърпул, задвижвани от неизчерпаема енергия и непризнаващ поражението дух, и в края на добавеното време загубиха с 3:4. Не искам да омаловажавам безспорното постижение на Ливърпул, но футболистите на Борусия (Дортмунд) сами са си виновни, че позволиха на англичаните да всеят такъв безпорядък в играта им.
Не ги довър-шиха с отбелязването на още голове или със забавяне на темпото, за да ги разстроят. Вместо това се оставиха да бъдат въвлечени в открит мач и просто забравиха да го приключат. Германският отбор не прибегна до никакви дребни трикове - не бавеше играта, нямаше номера около флагчето за ъглов удар, никой не се търкаляше театрално по земята. Подобна тактика не е забавна за гледане, но в крайна сметка залогът е полуфинал в Лига Европа, какво по-добро оправдание от това? Ако се оставиш английски отбор да те подлъже по неговата игра, значи си търсиш белята, а в този случай резултатът беше загуба и отпадане.
Вълнуващо е да гледам отбори, които се раздават до пълния си потенциал. Атлетико (Мадрид) е чудесен пример. Отделните играчи може и да не са най-добрите, но успяват да постигнат повече от други състави и играят по-дисциплинирано от противника си. Когато Атлетико (Мадрид) играе срещу по-слаб отбор, който на свой ред се приспособява към играта на Атлетико, на мадридчани им е трудно да доминират. Винаги е по-лесно да реагираш на играта на съперника. В четвъртфиналите на Шампионската лига Атлетико (Мадрид) беше на крачка от катастрофата. ПСВ почти го беше повалил, но загуби при дузпите. ПСВ се адаптира, Атлетико трябваше да поеме инициативата и това му създаде проблеми. Когато гледах Атлетико (Мадрид) - Барселона като анализатор, наблюдавах дали Барса има отговор за вдъхновения футбол на Атлетико. Явно нямаше, тъй като отборът така и не се разигра и не показа същата решимост като съперника си. Нападателите на Барселона все дриблираха с топката, а именно това не бива да правиш в ограничено пространство. В резултат ще загубиш топката.
Вместо това трябва да се опиташ да владееш топката колкото се може повече с едно или две докосвания и да поддържаш темпото. Да чакаш да се освободи пространство и да го използваш. Така се пазиш от остри влизания и нарушения. Беше разочароващо да гледам как велик отбор като Барселона с футболисти от световна класа не може да намери разумно решение в мача. План А беше перфектен, но не сработи, а нямаше план Б. Е, план Б се оказа пращането на високия централен защитник Жерар Пике напред, за да използва ръста си. Това беше отчаян ход, който явно не беше отигран на тренировка, тъй като съотборниците на Пике почти не го захранваха с дълги и високи топки от задно поле или от страничната линия. За мен това разкри истинската слабост на Барселона. Тактиката трябва да отговори на специфичните качества на онези, които определят играта във вашия отбор или в този на съперника. Футболистите на Пари Сен Жермен си помислиха, че могат да прикрият отсъствието на различни полузащитници, като излязоха срещу Манчестър Сити в схема 3-5-2 и осигуряваха подкрепа на Златан. Тактическата промяна на мениджъра Лоран Блан хвърли състава в хаос. Подозирам, че никой в ПСЖ не беше играл с такава схема. В резултат всички автоматични реакция бяха погрешни. Манчестър Сити подложи тримата защитници на напрежение и успя да вземе преимущество.
Футболистите на ПСЖ бяха напълно изгубени в постройката 3-5-2 и не успяха да придадат дълбочина на играта си. Манчестър Сити игра в привичното си 4-2-3-1 и изчака търпеливо шансовете си. Пари Сен Жермен така и не влезе в мача. Решението беше единият от тримата защитници да се премести малко по-напред, за да свърже отбраната с халфовата линия. Можеха да си го позволят, тъй като Сити беше само с един нападател, Серхио Агуеро, тоест двама френски защитници би трябвало да могат да се справят с него. Но не го направиха и в резултат Златан, техният най-добър играч, остана изолиран в половината на англичаните. Заплаши вратата им само два пъти при две статични положения, ПСЖ не успя да спре Манчестър Сити и отпадна от турнира. Както се вижда от примерите с Атлетико, Ман. Сити и Ливърпул, целта може да бъде постигната по повече от един начин. Понякога решението не е техника, тактика или стратегия, а просто да дадеш всичко от себе си. Пуристите във футбола не харесват тази фраза, но ако не си определено по-добрият отбор, това може да е единственият способ да спечелиш решителен мач.
Пътят към върха
В крайна сметка всичко във футбола се свежда до победата. Затова играеш, тренираш, водиш отбора, затова и гледаш футбол. Но нещата започват с нещо различно. С топката. Когато си млад, топката е свещена. Като професионален играч, мениджър треньор или анализатор усещаш играта по съвсем различен начин. Феновете и привържениците гледат на футбола като мен, когато бях дете. Те следят топката. Това е красотата на играта. Ето защо, докато растях в Амстердам, обичах да ходя на игрището. Прекарвах целия ден там - от ранна утрин до късна вечер. Докато се свечеряваше и майка ми идваше да ме извлече за ръка у дома. Така влязох във футбола като младеж. Бях завладян от топката.
Юноша в Мийрбойс, ДВС и младежки национален отбор
Когато бях на осем години, се мотаех с топката на местното игрище и почти не си давах сметка какво се случва около мен. Развивах уменията си с топката, движенията си, финтовете, опитвах се да надхитря другите. По онези малки игрища в Амстердам аз не бях звезда. Бях едър за възрастта си. Беше ми много по-лесно да играя на голям терен - имаше достатъчно място и с дългите си крака можех да спринтирам край всеки. Така беше в Мийрбойс, на хвърлей камък от стадиона на Аякс. Три години по-късно се преместихме от амстердамския квартал "Джордан" и отидохме в западната част на града. Там преминах в ДВС, който в онези дни беше добре познат малък професионален клуб, макар и сега да е аматьорски. Мениджърът ме постави в защитата. Получавах топката от вратаря и се втурвах да бягам, не спирах, докато не видех другата врата. Краката ми ме носеха с пълна скорост. Това ми беше тактиката, макар и тогава да не знаех, че е тактика. Но тя си имаше срок на годност. Когато играеш на най-високо професионално ниво, този необичаен стил няма как да мине. Това всъщност не е истински футбол. Скаутите обаче забелязаха тези гигантски спринтове. Така пробягах през всички отбори - от младежкия състав на Амстердам до младежкия национален отбор на Холандия, - като просто надтичвах всеки. От отбраната до другата врата. Нямах никаква идея за позиции по терена или за координиране с другите играчи, дори не виждах противниците. Просто ги надбягвах.
В младежкия отбор на Амстердам се срещнах за пръв път с момчета от Аякс, а бях хлапе от малкия и скромен ДВС. Играчите на Аякс излъчваха превъзходство. Бяха добри футболисти, но малко твърде самоуверени, арогантни дори. Но аз бях едър, можех да тичам бързо и с лекота отстоявах положението си. Но когато се опитах да участвам в бързите и технични комбинации на момчетата от Аякс, се озовах в неблагоприятна ситуация, но пък те нямаха отговор на физическия ми подход и скоростта ми. Нямах никакви проблеми да наложа присъствието си сред момчета, които бяха много по-талантливи с топката. Всичко вървеше толкова гладко, че когато станах на дванайсет години, вече си мислех, ей, може би съм футболист. Преди не ми беше хрумвало, но намирането на начин да отвърна на този нов стил на игра беше изкарало собствените ми качества на показ. През 1978 г. естественият ми прогрес ме отведе в младежкия национален отбор на Холандия, макар и да трябваше да работя усилено, за да се впиша на това ниво. Този път от мен се очакваше повече, не само физическа сила и скорост. Отново открих, че трябва да стана по-добър футболист като техника и в комбинациите на малко пространство.
Изненадах се, когато мениджърите на Холандия не ме сложиха автоматично в защитата. Виждаха ме по-скоро като полузащитник и нападател. Но как можех да освободя енергията си на тези позиции? В ДВС бях централен защитник, в младежкия национален отбор бях халф - доста сериозна промяна. Не бяха запознат със ситуациите на терена в полузащитата. Не разбирах какви са позициите и почти нямах представа какво да правя. Но бях едър и силен, затова си помислих - ако започна да тичам и не спирам, направо ще подлудя другите. Тактиката сработи и се наложих на терена. Беше ми лесно изкарам така цял мач, толкова едър и силен бях в сравнение с другите на моята възраст. През онези дни холандците бяха известни с техничния си и комбинативен футбол. Аз обаче бях различен. Затова надали е изненада, че през първата си година в националния отбор на Холандия за момчета между дванайсет и четиринайсет години прекарах повечето време на пейката. Но пък винаги ме пускаха в края на мача. В отбора беше и Ервин Куман, по-големия брат на Роналд Куман, който беше и негов помощник в Саутхамптън (а сега и в Евертън - бел. прев.). Ервин беше техничен полузащитник с отличен ляв крак. През 1988 г. заедно спечелихме европейското първенство.
В младежките национални отбори на Холандия ме слагаха на постове по целия терен. Играх на най-различни позиции, основно като резерва. Играта ти зависи от това кога влизаш като смяна и дали отборът ти води или изостава. Трябваше да мога да се адаптирам към ситуацията, а и да играя на различни постове. Когато бях млад, това можеше да е стресиращо, но когато станах професионалист, се превърна в истинската ми сила. Спечелих си място в младежкия отбор на Холандия и преминах в друга възрастова група. Бях на едва четиринайсет, а вече играех в група с шестнайсет-, седемнайсет- и дори осемнайсетгодишни. Пак трябваше да се приспособявам. Бях хлапе, но не се оставях на никого. Нито физически, нито като ментална устойчивост. На тази възраст трябваше да се докажа на терена и да намеря място в йерархията на отбора. Винаги имах готов бърз отговор. Растях в Амстердам - голям град, където на улицата трябваше да си корав - и ми беше лесно.
Първи професионален клуб: Хаарлем
През 1979 г. холандският първодивизионен клуб Хаарлем ме отмъкна от ДВС и получих първия си професионален договор. Подписах като последен в отбраната - централен защитник. За пръв път се срещах лице в лице с хора, които си вадеха хляба с играта. Това беше свят, напълно различен от онзи, с който бях свикнал, когато се бутах с момчета на моята възраст. Тук всичко беше много по-напрегнато. Мениджърът Бари Хюз, уелсец, играл за Уест Бромич Албион, беше разбрал, че в Аякс обмисляли да ме привлекат. Цяла нощ чака пред вратата ни, за да ме накара да подпиша с него. Хюз ме взе под крилото си. Бях на седемнайсет, а той ме сложи в сърцето на отбраната на Хаарлем, бях като Джон Тери за отбора. На терена правех онова, което ми идеше отвътре. Беше чиста интуиция.
Хюз обичаше да се впускам в някой от моите спринтове. Той изповядваше английски стил от старата школа - залагаше повече на мотивацията, отколкото на тактиката. Хюз ни сработи и правеше така, че целият отбор да е готов да разкъса съперника. Когато днес се срещаме, той разправя фантастични истории от едно време. "Другият отбор изрита топката далеч напред, а Рууд я овладя на гърди и я смъкна на земята в нашето наказателно поле. Поведе я, а това е углавно престъпление, когато си близо до твоята врата, но, разбира се, на него му се разминаваше. Тогава се затича и тича, и тича, и тича, докато не стигна до другата врата и не заби топката в горния ъгъл." Хюз го разказва така, сякаш съм знаел какво точно правя. Нищо подобно. Често пъти просто правех нещо, то се получаваше и го повтарях отново и отново.
Другите играчи не виждаха проблем, стига да побеждавахме - това носеше по-големи премии и хляб на масата. През втория ми сезон в Хаарлем мениджър стана Ханс ван Доорневелд. Той ме премести напред. Никога не бях играл тъкмо там. Но с моята скорост и сила скоро узурпирах ролята на централен нападател. Вкарвах много голове. Нямах проблеми с адаптирането към новата ситуация. Все още не мога да си обясня защо стана така. В онези дни често бях заобиколен на терена от по-възрастни играчи. Някои бяха два пъти по-големи от мен. Харесваше им с тях да играе хлапе, дързък младеж, който не се плашеше да им отговаря. По-старите футболисти винаги са ми помагали."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 1 глас
