"Повече от десет сезона хората вярваха, че Лазмет Ноавек, мой баща и някогашен шетотски деспот, е мъртъв. Бяхме го погребали по време на първото странство след кончината му, изпратихме бронята му в Космоса, понеже тяло нямаше. Ала ето че брат ми Ризек, когото държаха в плен в търбуха на този транспортен кораб, беше казал: "Лазмет е още жив". Понякога майка ми наричаше баща ми "Лаз". Никой друг не смееше освен Илира Ноавек. "Лаз - приканваше го тя, - не си го слагай на сърцето." И той я слушаше, стига да не му го натякваше твърде често. Почиташе я, но никого друг, даже и собствените си приятели. С нея беше малко мекушав, ала с всички други... то е ясно. Брат ми, който беше започнал живота си мекушаво и едва по-късно придоби твърдостта на човек, измъчващ собствената си сестра, се беше научил от Лазмет да вади очи. А също и да ги съхранява в разтвор, така че да не изгниват.
Преди да разбера какво имаше в бурканите в Оръжейната зала, бях ходила да ги разглеждам как проблясват на оскъдната светлина по лавиците високо над главата ми. Зелени, кафяви и сиви ириси плуваха като риби в аквариум, които изскачат на повърхността да се нахранят. Баща ми никога не беше дълбал нечие око със собствените си ръце. Нито беше давал заповед на друг да го направи. Беше използвал дарбата си над потока, за да контролира тялото на клетника, да го принуди сам да си издълбае очите. Смъртта не е единственото наказание. Кошмарите също причиняват страдания. По-късно Акос Кересет ме свари на навигационната палуба на транспортния кораб, с който отпътувахме от родната ми планета, където шотетците, моят народ, бяха на ръба на война с жителите на Тувхе, родината на Акос. Седях в капитанското кресло и се въртях нетърпеливо, за да успокоя опънатите си нерви.
Мислех да му кажа, че според Ризек баща ми бил жив - ако той ми беше баща, ако Ризек ми беше брат. Ризек беше сигурен, че с него не сме от една кръв, че аз не съм истинска Ноавек. Затова, каза ми, не съм могла да отворя генната ключалка на апартамента му, затова не съм могла да го убия първия път, когато опитах. Но не знаех откъде да започна. От смъртта на баща ми? От тялото, което така и не открихме? От съмнението, което ме ядеше отвътре, че в лицата с Ризек бяхме твърде различни, за да сме кръвни роднини? На Акос също не му се приказваше. На пода между капитанското кресло и стената той опъна едно одеяло, което беше намерил някъде на кораба, двамата се излегнахме един до друг и се загледахме в нищото. Като черна връв се усукаха около ръцете ми сенките - моята жива, мъчителна дарба - и дълбоката болка ме прониза чак до пръстите ми.
Не се боях от пустотата. Пред нея се чувствах като мравка. Не заслужавах и един поглед, камо ли втори. Тази мисъл ме крепеше, понеже често се измъчвах, че съм способна да при- чиня големи пакости. А ако бях дребна като мравка и си гледах своите дела, поне нямаше повече да пакостя. Желаех само това, което можех да пипна с ръка. Показалецът на Акос се уви като кука около кутрето ми. Сенките изчезнаха, щом дарбата му се сблъска с моята. Да, наистина ми стигаше онова, което можех да пипна с ръката си.
– Ще ми кажеш ли нещо на тувхийски? – попита той. Обърнах глава към него. Той продължаваше да гледа към прозореца с лека усмивка. Носът му и единият клепач до миглите бяха осеяни с лунички. Вдигнах ръка от одеялото, но се разколебах – прищя ми се да го погаля, ала също и да остана за малко в копнежа. Сетне помилвах с пръст очертанията на веждите през лицето му.
– Аз не съм домашно птиче. Не чуруликам по команда.
– Това е молба, а не команда. Скромна молба. Кажи ми цялото ми име. Засмях се.
– Името ти е шотетско, забрави ли?
– Правилно. – Акос се нахвърли с уста към ръката ми, стисна я със зъби. Разсмях се сепнато. – Кое ти беше най-трудно за изговаряне, когато започна да учиш езика ни?
– Имената на градовете ви са доста дълги и трудни. Той пусна ръката ми и с всичките си пръсти взе другата за кутрето и палеца. Целуна средата на дланта ми, където от ножовете на потока ми бяха излезли мазоли. Странно как нещо тъй простичко, което една загрубяла част от мен беше получила, изпълни с живот всяка моя клетка. Въздъхнах и се съгласих.
– Добре, ще ги кажа. Хеса, Шиса, Осок. Имаше една жена канцлер, която казваше за Хеса, че била сърцето на Тувхе. Фамилията ѝ беше Кересет.
– Единственият канцлер от рода Кересет в тувхийската история – изрече Акос и сложи дланта ми на бузата си. Повдигнах се на лакът, за да се надвеся над него, и косата ми се плъзна напред, опаса лицата ни, дълга от едната страна, а от другата със сребърна кожа. – Толкова знам.
– Дълги години на Тувхе имаше само две орисани семейс тва, но без това изключение планетата винаги е била управлявана от Бенеситите, когато изобщо ориста е посочвала канцлер. Това не ти ли се струва странно?
– Може би не ни бива да управляваме.
– Може би ориста е благосклонна към теб. Може би троновете са проклятие.
– Ориста не е благосклонна към мен – благо ми отвърна той, толкова благо, че за малко да не разбера какво иска да каже. Неговата орис – третото дете от семейство Кересет ще умре в служба на семейство Ноавек – беше да предаде своя род заради моето семейство и да умре, докато ни служи. Че какво друго беше това, ако не изпитание? Поклатих глава.
– Съжалявам, не мислех...
– Сайра... – рече той. После замълча и се намръщи. – Ти извиняваш ли се?
– Знам думите – отвърнах и на свой ред се намръщих. – Не съм чак толкова невъзпитана. Той се разсмя.
– И аз знам есандерийската дума за "боклук", но това не означава, че звучи добре в устата ми, когато я произнасям.
– Добре, взимам си обратно извинението. – Пернах го силничко с пръст по носа и когато той се отдръпна, като продължаваше да се смее, го попитах: – Как е "боклук" на есандерийски?"
Из книгата
Рейтинг: 6.00 / 5 гласа
