"Разлиствам страниците на тази книга, потапям се в спомени, във времето, в историята, в животите на хората, белязали пътя на музикалния авангард. Години наред съм чел за основоположниците на електронната музика, слушал съм експериментите и завършените им творби, коментирали сме и сме се радвали на техните технически и музикантски нововъведения. А у нас познавам Симо Лазаров най-дълго от всекиго, от самото си раждане, знам и съм бил свидетел и понякога участник във всичките му начинания в областта на електронната музика и не само там. Но когато чета завладяващата книга на Силвия Стефанова, съм обхванат от тръпката на откривателя, който отново преживява познатите неща като нови... Бях в казармата, с много зор си издействах отпуска, за да мога да присъствам на дипломната защита на Симо в Машинно-електротехническия институт (МЕИ) - "Електронен орган "Елор".
Силно притеснен, седнах на чина в малката зала, на катедрата седеше комисията, до нея беше органът. След представянето на схемите и отговорите на въпросите Симо започна да свири. "Токата и фуга" от Бах, после някои предкласически неща, няколко джазови стандарта, някои популярни мелодии. Преди всичко беше важно да се представи широката регистратура на органа, както и неговите възможности. Пред очите ми вървеше като на филм периодът ни в Прага, когато в църквата изумени слушахме световни органисти, записвахме ги с ролкови магнетофони и обсъждахме звука и начина им на изпълнение. Не можех тогава и да допусна, че пет години по-късно, ето така, от нищото, ще изникне устройство, конструирано от брат ми, с огромни възможности и новаторски технически решения, което ще има същия звук като органите в пражките църкви.
Помня, че на защитата бях дошъл с перука. През онези години, за да унижат и без това потиснатото ни самочувствие в казармата, по града ходеха комендантски шайки, които проверяваха дали остриганите цивилни не са случайно войници в отпуска и ако бяха, често ги тикваха в ареста. В МЕИ-то тогава, в малката зала, така бях развълнуван и притеснен дали Симо няма да сбърка някой тон от партитурата, дали някой транзистор от органа няма да изгърми в топлината, дали техничарите професори, неразбиращи от музика, няма да го скъсат, че чак перуката ми се изпоти. Нямаше нужда от опасения - написаха му "6+". Още тогава ми стана ясно, че Симо Лазаров ще тръгне по пътя на музицирането, но не по обикновения път. Знаех стила му на работа и на мислене, множеството технически нововъведения, които направи вкъщи - телефонен секретар, невиждано дотогава чудо, автомат за бонбони като мелничка, първата в махалата електрическа китара, която свири и до днес, команден пулт за управление на електричеството на цялата къща.
Присъствах и на всички часове с репетиции и свирене, много пъти и заедно с акордеонни оркестри, в триа, с много групи и състави. През 1969 г. създадохме първия клуб за почитатели на биг бийта. Там изнасяхме лекции, запалени от светлината на чешките събития, които преди това бяхме преживели. Още през 1973 г. вече знаех, ще се случи някаква кариера за Симо, но такава, която не е точно начертаната пред музиканта или инженера. Знаех, че се ражда ново явление, тогава нямахме много информация, затова представата ми беше в посока Кийт Емерсън, Рик Уейкман, Майк Олдфийлд. Прибрах се обратно в казармата, където месеци наред съвойниците ми изживяваха в мрака разказите ми за Онзи ден, когато Органът засвири "Токата и фуга" от Бах в МЕИ-то, а после с брат ми след изпита-концерт с часове носехме "Елор 275" и го прибрахме в един полуразбит москвич...
Имахме радио "Тесла", на него слушахме и богато коментирахме всички хитпаради на рейдио "Лаксемберг" (не знаехме тогава английски, но наподобявахме чутото, както и текстовете на песните). Баща ни, който беше с изключителен музикален слух и вкус и знаеше цялата класика наизуст, със снизхождение ни оставяше да слушаме недотам качествените изпълнения (напълно го разбирам днес), но обичаше и уважаваше всичко от новата музика, което беше на ниво - "Бийтълс", "Прокъл Харъм", Емерсън. Един ден от сутринта ни напомни, че вечерта ще има концерт по радиото, който непременно трябва да чуем - "Турангалила" на Оливие Месиен, изпълнена на онд мартено в зала "България". Седнахме около радиото, не ми хареса нищо от това, което чух - явно не бях дорасъл за този вид музика. Бях много учуден как баща ни, с класическо музикално образование, вещо коментира абстрактните звуци, излизащи от старата "Тесла". Каза, че макар и да е друга, това явно ще е бъдещата симфонична музика... През 1981 г. България честваше 1300 години от основаването на своята държавност. В Чехословакия ще има фестивал, за който трескаво търся подходяща тема. Чувам написаната от брат ми поп сюита "Да бъде музика" в изпълнение на известната тогава група "Везни", където той свири.
За секунди решавам проблема - това е нашата тема за фестивала. Не ме интересува, че музиката тук е разглеждана, обсъждана, прошнурована и пронумерована от много комисии, които и досега не знам по какви критерии се произнасят. Взимам плейбека на попсюитата, написвам сценария, но представата е да е с хореография, решена като балет, макар и не съвсем. От Яначковия театър в Бърно се свързвам с главния им хореограф Огон, който, след като чува сюитата, изключително модерна за времето си, а даже и сега - като звук, теми и изпълнение, - веднага казва: "Дайте ми такива музики, на това да правя постановки, не само на Яначек!" С него направихме представлението, след наградата заминахме - вече и с брат ми Симо - за Берлин, където също взехме първа награда на фестивала, а после се игра и в София. А музиката, мисля, че още не беше одобрена от комисия с председатели, зам.-председатели, подпредседатели, отговорници по културномасовата работа и т.н., и т.н."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
