"Преди 3 години...
– Мъртъв е. Отбележи времето на смъртта. Шейд не обърна внимание на думите, а започна нова серия от натискания върху гръдния кош. При всяко едно от тях изпод ръцете му се разнасяше звукът от пропукването на ребрата на шифтъра. Хиляда и едно – натискане, изпукване. Хиляда и две – натискане, изпукване. Сърцето на Шейд неистово туптеше като за минута изпомпваше толкова кръв, че с нея спокойно можеше да се захрани топлоцентралата на Централната подземна болница. Ала в гърдите на пациента му не се усещаше дори искрица живот. Хиляда и три – изпукване. Напрегнатите му мускули болезнено се втвърдиха, схванати след безкрайно дългото стоене на колене до окървавеното тяло. Хиляда и четири – изпукване. През родовия му знак, покриващ дясната ръка от рамото до пръстите, премина лека тръпка – Шейд направи опит с помощта на дара си да накара сърцето на нещастния шифтър да затупти отново.
– Шейд! Достатъчно! – Скалк – негова доведена сестра и колежка в отделението на Бърза помощ – сложи изящната си бледа длан върху рамото му. – Направихме всичко възможно. Да, Скалк беше права, но от това не му олекна. Нямаше сили дори да изругае както трябва. Той просто прекрати натиска върху сърцето и седна върху мръсния под на изоставената пивоварна. Дишането му все още беше тежко, ръцете му трепереха от пренапрежението, а стетоскопът тежеше на врата му като камък. Вгледан в очи на мъртвия, той проскърца със зъби. Почти дете. На не повече от четиринадесет години. И вероятно съвсем скоро се беше научило да се трансформира от човек във... в каквото и да беше там. Издаваше го типичният белег – петното във вид на червена звезда, което едва се беше сформирало зад ухото му.
– Шибана работа! – измърмори Шейд, докато се изправяше на крака. Наблизо стояха двама псевдоангели, които се бяха обадили на Бърза помощ. Зловещият блясък в очите им изобщо не се връзваше с нежния им и невинен вид.
– Видяхте ли кой го остави тук? – попита Шейд. Едната от Псевдоангелите поклати глава и златистите ѝ коси се разпиляха върху бялата дреха.
– Той просто си лежеше. Като умиротворен.
– Умиротворен? След като липсват половината от вътрешните му органи? Другият женски Псевдоангел се усмихна.
– Колко си чувствителен! – и прокара предизвикателно пръсти по гърдите си, които надничаха от прекалено дълбокото деколте; деколте, което никога не би могло да бъде видяно върху истински Ангел.
– Нека ти помогнем да се отпуснеш, инкуб.
– Да – измърка и другата. – Винаги съм харесвала мъже в униформа. Приятелката ѝ кимна в знак на съгласие.
– Верагод много обича да се навърта в полицейските участъци.
– Ммм... – Псевдоангелът, чието име беше Верагод, намота кичур коса на пръста си и гладният ѝ поглед се плъзна по Шейд от горе до долу. – Мисля, че изпитвам нужда да се пренасоча към лекарите. Черната униформа на лекар от Бърза помощ, която наподобяваше военна, възбуждаше жените дори когато Шейд не излъчваше свойствените за Семинусите феромони. И за пръв път в живота си той изобщо не беше изкушен от мисълта да се изчука с двете прекрасни жени. Беше уморен, ядосан и направо му се гадеше от факта, че напоследък постоянно откриваше трупове на разчленени демони. На никого не му пукаше, че някой убиваше демоните, а после продаваше органите им на черния пазар на Преизподнята. Тази практика бе наложена още от древни времена и затова сега не вълнуваше никого. Шейд се оказа един от малцината, на когото му пукаше за убитите. Защото именно него викаха при жертвите. Защото отиваше независимо колко лоши бяха изгледите. И защото болшинството от тях въобще не бяха мъртви, а се намираха между живота и смъртта. Скалк прибра радиостанцията и бръкна в чантата за нов чифт ръкавици.
– Шифтърите прекалено дълго се разлагат в света на смъртните и затова Ейд иска да вземем тялото в ЦПБ. Да го опаковаме. Тук приключихме. Да, определено тук приключиха. В последно време прекалено много повиквания свършваха точно по този начин. Ругаейки, Шейд помогна на Скалк да положат тялото върху носилката и я избута до автомобила на Бърза помощ. Черният автомобил – единият от двата, с които разполагаше ЦПБ – се намираше под защитно заклинание, което му позволяваше да остане незабелязан от обикновените хора. Но на това място нямаха нужда от него – намираха се в тих, някога промишлен район на Ню Йорк, но по-късно изоставен по времето на "сухия режим". Едва наскоро бяха започнали да строят жилища тук.
– Да тръгваме – каза Скалк и затвори вратата на автомобила. Беше неин ред да шофира, затова Шейд се качи на седалката до нея, пъхна в устата си нова дъвка и започна да попълва медицинския формуляр, задължителен при повикванията на Бърза помощ. "От какво се оплаква пациентът?" От липса на признаци на живот вследствие на отстранени вътрешни органи. "Как реагира пациентът на лечението?" Като си остана мъртъв, мамка му. – Шибана работа! – Шейд захвърли химикалката върху таблото. – Задъне... Той замълча по средата на думата и изведнъж се разтресе от зародилия се в гърдите му тътен. Сякаш самата му душа беше станала епицентър на земетресение. Болката заливаше тялото му вълна след вълна, докато агонията не го прикова към седалката."
Из книгата
Рейтинг: 9.25 / 4 гласа
