"Още щом влезе в кабинета на шефа си, Ник Маккол разбра, че нещо не е наред. Като специален агент на ФБР, той беше еднакво добър както в разчитането на езика на тялото, така и в четенето между редовете и често намираше това, което му трябва, в случайна дума или в едва доловим жест. Умение, което често му помагаше.
Когато влезе, той видя Майк Дейвис, главния специален агент в Чикагския клон на ФБР, да си играе с хартиената обвивка на чашата кафе от "Старбъкс" (дори и той отказваше да пие помията, която приготвяха в офиса) – жест, който старшите агенти в офиса бяха забелязали преди много време. Той издаваше Дейвис и Ник знаеше какво точно означава. Проблем. Поредната работа под прикритие, помисли Ник. Не че работата под прикритие го притесняваше – всъщност през изминалите няколко години се занимаваше предимно с този тип разследвания. Дори и той обаче имаше нужда от почивка след приключване на особено изтощителна задача.
Ник седна на един от столовете пред бюрото на Дейвис и загледа как шефът му усуква хартията около долната част на чашата. Мамка му, щеше да му се разкаже играта. Всички знаеха, че усукването на хартията е даже по-лошо от плъзгането ѝ по чашата. Ник не виждаше смисъл да го увърта.
– Добре. Казвайте направо.
Дейвис го поздрави с пресилена усмивка.
– Добро утро и на теб, слънце. И добре дошъл отново. Толкова ми липсваха приятните ни разговори, докато работеше по случая "Файвстар".
– Съжалявам. Ще започна отначало. Приятно ми е, че се върнах, сър. Благодаря!
– Предполагам, че си успял да намериш офиса без особени проблеми? – попита Дейвис сухо.
Ник се намести на стола и подмина сарказма. Така е, през последните шест месеца, докато работеше по операция "Файвстар", не се беше мяркал често в офиса. И му беше приятно да се върне. Той осъзна с изненада, че разговорите с Дейвис са му липсвали. Разбира се, на моменти шефът му може и да беше раздразнителен, но предвид всички глупости, с които трябваше да се занимава като главен специален агент, това се очакваше.
– Помотах се малко на етажа, докато намеря врата с моето име на нея. Все още никой не ме е изритал, така че, предполагам, съм на правилното място. – Той погледна към Дейвис. – Косата ви е малко побеляла около слепоочията, шефе.
Дейвис изсумтя.
– Прекарах последните месеци в притеснения, че може да прецакаш разследването.
Ник изпъна крака. Той не прецакваше разследванията.
– Някога давал ли съм ви повод да се съмнявате в мен?
– Вероятно. Просто те бива повече от останалите да замазваш след това.
– Така е. Е, май имате лоша новина за мен?
– Защо си толкова убеден, че имам да ти казвам нещо? – Дейвид посочи невинно към чашата с кафе: – Не може ли човек просто да си поприказва на чаша кафе с топагента в офиса?
– О, сега вече съм топагент.
– Винаги си бил моят топагент.
Ник повдигна вежда.
– Само да не ви чуе Палас – отбеляза той, имайки предвид друг агент от офиса, който наскоро се беше прочул с арести по високите етажи.
– Ти и Палас, и двамата сте мои топагенти – поясни Дейвис дипломатично, като майка, която току-що са попитали кое ѝ е любимото дете.
– Добре се измъкнахте.
– В интерес на истината, не се шегувах за приказването. Чух, че арестите миналата седмица не са минали леко.
Ник бързо подмина въпроса.
– Случва се при арестите. Колкото и да е странно, подобно преживяване не заварва хората в най-добрата им форма.
Дейвис го изгледа внимателно с проницателните си сиви очи.
– Работата под прикритие не е лесна, особено ако е като тази с "Файвстар". Да заловиш двайсет и седем обвинени в корупция полицаи от Чикагската полиция си е голяма победа. Страхотна работа си свършил, Ник. Тази сутрин ми се обади директорът и ми каза да ти предам личните му поздравления.
– Радвам се, че и вие, и директорът сте доволни.
– Все си мисля, че не ти е било лесно с арестите, предвид биографията ти. Ник не би го определил точно така, макар да беше вярно: не възприемаше съсипването на полицейски служители за забавление. Все пак във вените му течеше кръв на ченге – той самият беше бивш полицай и преди да кандидатства във ФБР, шест години беше работил в Отдела за борба с порока на Нюйоркската полиция. Баща му беше служил в нея трийсет години, преди да се пенсионира, а и един от братята на Ник също беше ченге. Но двайсет и седемте полицаи, които беше арестувал миналия петък, бяха преминали границата. Според него фактът, че лошите носеха значки, ги правеше още по-недостойни за съчувствие.
– Бяха мръсни ченгета, Майк. Нямах проблем да ги заловя – каза Ник.
Дейвис изглеждаше доволен.
– Добре. Радвам се, че го обсъдихме. Виждам също, че си поискал няколко почивни дни.
– Ще ходя до Ню Йорк за няколко дни да изненадам майка ми. Тази неделя става на шейсет и семейството ми организира голямо празненство.
– Кога тръгваш?
Ник долови, че въпросът не беше толкова непринуден, колкото тонът на Дейвис предполагаше.
– Довечера. Защо? – попита той с подозрение.
– Какво ще кажеш, ако те помоля да отложиш пътуването си с няколко дни?
– Бих казал, че очевидно не познавате майка ми. Ако не се прибера за това парти, ще ви трябва булдозер, за да ме изровите изпод пластовете вина, които тя ще стовари върху мен.
Дейвис се засмя.
– Няма да се наложи да пропуснеш партито. Ще стигнеш в Ню Йорк достатъчно навреме. Да кажем... в събота вечерта. Най-късно в неделя сутринта.
– Очевидно се шегувате. Предвид факта, че съм поискал два почивни дни за първи път от шест години насам, мисля, че ми се полагат.
Дейвис стана по-сериозен.
– Зная, Ник. Повярвай ми, нямаше да те моля, ако не беше важно.
Ник преглътна саркастичния отговор, който по принцип би дал. Уважаваше Дейвис. Работеха заедно от шест години и го смяташе за честен шеф и открит човек. Откакто служеше в Чикагския клон, Ник никога досега не бе чувал Дейвис да е искал услуга от някого. Което правеше отказа му буквално безсмислен. Той въздъхна.
– Не казвам "да". Но от чисто любопитство, каква е задачата?
Дейвис усети началото на капитулацията и се приведе напред в стола.
– Бих я нарекъл нещо като консултантска. Има неочаквано развитие в едно съвместно разследване на отделите за финансови престъпления и организирана престъпност. Трябва да включа човек с твоето ниво на работа под прикритие. Нещата може да се закучат.
– За какво става въпрос? – попита Ник.
– Пране на пари.
– И кой ръководи разследването?
– Сет Хъксли.
Ник беше виждал Хъксли в офиса, но двамата вероятно бяха разменили по-малко от десетина думи помежду си. Първото му – и единствено – впечатление беше, че Хъксли изглежда доста... организиран. Ако Ник си спомняше правилно, Хъксли беше дошъл в Бюрото по линия на правоприлагащата програма и беше следвал в един от най-елитните университети, преди да се присъедини към Отдела за финансови престъпления.
– Какво се иска от мен?
– Ще оставя на Хъксли да те запознае с подробностите. Ще се срещнем с него след минута – отговори Дейвис. – Казал съм му, че не се включваш, за да поемеш случая. Той работи по него от няколко месеца.
Ник осъзна, че през цялото време съгласието му се е считало само за формалност.
– Тогава защо съм ви нужен?
– За да съм сигурен, че Хъксли няма да се затрудни. Това е първата му работа под прикритие. Не обичам да спъвам агентите си, а и Хъксли не ми е дал основание да го направя и сега. Човек все някога получава първата си задача под прикритие, но федералният прокурор следи делото и това означава, че няма място за грешка.
– Има ли някога място за грешка при вашите случаи?
Дейвис удостои въпроса с усмивка.
– Не. Но този път изобщо няма място за грешка. Ето как подреждам приоритетите: по принцип няма място за грешка, няма място за грешка и изобщо няма място за грешка. Пределно ясно.
Ник се замисли върху нещо, което Дейвис току-що беше споделил.
– Споменахте, че федералният прокурор следи случая. Това част от разследването на Мартино ли е?
Дейвис кимна.
– Сега разбираш защо не може да има грешки.
Не беше нужно да казва нищо повече. Преди три месеца, след скандал, довел до ареста и оставката на предишния федерален прокурор, беше назначен нов – Камерън Линд. Откакто постъпи на поста, Линд беше превърнала случая "Мартино" в свой приоритет. И като такъв той беше приоритет и на Чикагския клон на ФБР. От години Роберто Мартино ръководеше най-големия престъпен синдикат в Чикаго – организацията му отговаряше за близо една трета от целия трафик на наркотици в града и хората му изнудваха, подкупваха, заплашваха и убиваха всеки, който им се изпречеше на пътя. През последните няколко месеца обаче от ФБР бяха арестували повече от трийсет членове на бандата на Мартино, в това число и самия Мартино. Главният прокурор и директорът на ФБР бяха обявили арестите за ключова победа във войната с престъпността. Тъй като през последните шест месеца Ник беше работил по операцията "Файвстар", той не беше участвал в нито един от арестите, свързани с Мартино. Други агенти бяха обрали цялата слава от този фронт – факт, който някак човъркаше състезателното му его.
– Искаш ли да разбереш повече? – попита Дейвис с многозначителен блясък в очите.
Мамка му, беше минало по-малко от седмица, осъзна Ник. През следващите няколко дни можеше да сподели професионалния си опит с по-млад агент, да отбележи положителни точки пред шефа си, да срита нечий престъпен задник и пак да стигне в Ню Йорк до неделя, за да изпее "Честит рожден ден" на майка си. Така погледнато, ситуацията си беше изцяло печеливша.
– Добре – кимна Ник. – Да вървим тогава при Хъксли."
Из книгата
Рейтинг: 9.75 / 4 гласа
