О, тази вечна самозабрава на труда

Съставител: Цвета Ленкова.

Спомени за Григор Ленков.

"...значи в достойнствата, които притежавам, е заложена моята гибел. Така причина за гибелта на прекрасното дърво стават понякога разкошните му плодове, заради които дърпат клоните му, докато го изпочупят и съсипят. Така опашката на пауна, която е неговата красота и чар, може да му донесе нещастие. Иска той да литне, за да се спаси от похитителите си, но опашката му пречи. И силния бързоног жребец го погубват силата и пъргавината му; на него препускат, изтощават го, разхищават неговите прекрасни качества и той загива. Така причина за гибелта на съвършения човек може да стане неговото съвършенство."
Из "Калила и Димна" от Абдулах Бну Ал-Мукаффа

Цвета Маринова Ленкова е родена на 4 май 1940 г. в село Джурово, Софийско. През 1957 г. завършва гимназията с изучаване на руски език в София. През 1962 г. завършва българска филология. Три години е учителка по български език и литература в гимназията "Христо Ботев" в Ивайловград. В продължение на трийсет години работи като преподавателка по български език в Института за чуждестранни студенти в София. От 1972 г. до 1974 г. е в Египет на специализация по арабски език в Каирския университет. От 1979 г. до 1984 г. преподава български език в Института за подготовка на преводачи "Пол Лафарг" в Хавана, Куба.

От руски език е превела романа "Фараон Ехнатон" на Георгий Гулия, есетата за Пушкин на Анна Ахматова и Марина Цветаева, обединени в том под заглавие "Моят Пушкин".

От арабски език е превела книгата "Калила и Димна" на Абдуллах бну ал Мукаффа по египетското издание на "Ал Маариф" от 1941 г. и разкази на египетски писатели, излезли в периодичния печат. От испански език е превела книгата на Самуел Фейхоо "Американска митология". През 1967 г. заедно с Григор Ленков превеждат от чешки "Детски етюди" на Лудвик Ашкенази.

"За моя брат

Раждане

Десети май 1938 г. Тихо и прохладно утро. Лека мъгла дими откъм Блато - така се нарича опицветската река - и замрежва видимостта отвъд нея. В нашата къща, в която живеехме заедно с чичо Райновото семейство (те имаха три деца), взеха да се събират бабички от съседните къщи. Подтикван от детско любопитство и аз влязох подир тях. От малката тъмна приземна стая е останало като на картина в паметта ми оджакът; на огъня - голям черен котел, пълен с вода, а до огъня върху черги, постлани на голата земя, легнала Мама. В един от ъглите на стаичката имаше иконостас и в него, под самата Богородица, зацапано от олиото кандило хвърляше мъждива жълтеникава светлина. Като ме видя, Баща ми ме хвана за ръката и ме изведе навън. До фурната стоеше чичовият ми син Симо, тогава единайсетгодишен, доста по-голям от мене. Баща ми му каза нещо, после бръкна в джоба си, извади пари и му ги даде. Симо ме поведе нагоре към бакалницата на Мито Василов.

Там си купихме бонбони и бавно тръгнахме обратно. Когато влизахме в двора някои от жените вече излизаха и, което съм запомнил, една от тях каза: "Браво, Горяна си роди син и щели да го кръстят на баща ѝ - Григор." Така се появи на белия свят моят брат Григор. Семейството ни се увеличи с още един гражданин и станахме три деца - сестра ни Симка, аз и Григор... Дойде 1939 г. През лятото Баща ни го взеха запас и ние, трите невръстни деца, легнахме на плещите на Мама. След три месеца Татко се завърна от казармата. В началото на октомври в селото беше дошъл някакъв фотограф и Татко го доведе вкъщи да се снимаме цялото семейство. Аз и сестра ми се изплашихме от тази машинка и побягнахме, Григор взе да пищи, Мама се видя в чудо, а трябваше всички да се засмеем, така искаше фотографът. Събрахме се някакси и докато фотографът ни гласеше, ние се умирихме, само Григор мърдаше с ръце и Мама с два пръста му притисна едната ръчица. Така направихме първата семейна снимка и тя си остана една-единствена.

Тук ще кажа нещо повече за Мама. Тя беше ангел за децата си. Когато Баща ни го взеха запас, не само ние със сестра ми и бебето Григор останахме на нейните ръце, а цялата къщна и селска работа. Сутрин тя ще стане още преди зората, ще ни огледа всичките кой как спи и тихо ще излезе от стаята. Ще нахрани кокошките, прасетата, кучето, ще омеси хляб за цялата седмица, ще сготви, после ще изкъпе Григор, ще го повие, ще го сложи в една бяла вълнена черга с върви - нещо като люлка - и ще го понесе на гърба си. В едната ръка - торбата с храната, в другата - мотиката, и ние със сестра ми припкаме покрай нея. След около час пристигахме на нивата в местността Равнище. Това е една обширна местност, отдалечена на километри от селото, гола, само тук-там имаше по някоя драка или глог. Глог имаше и на границата на нашата нива и на него Мама завързваше люлката на сянка. Нашата нива в тази местност беше една от най-големите - седем-осем декара; цялата беше засята с царевица и Мама трябваше да я прекопае за три-четири дни, защото я чакаше друга. Копаеше от изгрев до залез под палещото слънце, на обед спираше само колкото да накърми Григор и да се нахраним. Вечер, грохнала, се залавяше отново да къпе Григор, да храни стоката, да готви за утрешния ден и така няколко месеца, докато лятото се изниза и Баща ни се върна: а дотогава тя трябваше да ходи да жъне и по чужди ниви, за да може пък отпосле хората, на които е помагала, да помагат на нас. Съдба!

Къщата, в която се родихме и пораснахме, не беше за времето си лоша. Ние живеехме на горния етаж, а чичови - на долния. Така се е паднало някога при делбата. В нашата стая имаше един голям креват, нещо като нар. На него спяхме всичките, а Григор - в люлка, вързана за скоби на тавана. Така растяхме под един покрив с чичовите ни деца, които бяха доста по-големи от нас. Самолетът На пет години Григор вече тичаше покрай реката наравно с нас. На тази възраст беше слабичък, мургав и немирен. Често пъти Баща ни ни вземаше със себе си, когато отиваше надолу по течението на реката към местността Пустиняко. Тогава реката течеше още по старото корито, а то беше приказно. От мандрата надолу реката правеше големи и остри завои, имаше дълбоки вирове, подмоли, и помня, беше пълна с раци и щуки. Дебели върби се изправяха по извивките на брега и се надвесваха досам водата. Гъста ракита като жив плет обграждаше реката, отстрани пъстрееха безброй ливадни цветя, папур, шавар, тръстика.

Есен, когато започнеха дъждовете, всичко в тази местност опустяваше и ливадите потъваха във вода. Може би и затова я наричаха Пустиняко. От Пустиняко ние, децата, станахме свидетели на първата бомбардировка над София. Беше 14 ноември 1943 г. От една седмица валеше неспирно дъжд, сякаш небето се беше продънило. Всичко подгизна и потъна във вода. На този ден обаче, осъмнахме без дъжд. Беше неделя и от сутринта чичовата ми дъщеря Куна ни подбра - мен, сестра ми, Григор, комшийските деца - Фердо, Любчо, Стайка, Пешо, Маде, да ходим на раци във вадата на Павловата воденица. Тя беше на около два километра от селото. Чувствахме се свободни, чувствахме се щастливи, че в този нетопъл ден ще можем да чапкаме по вадата и да залагаме рачилата и щипките.

Тази вада си беше една рекичка. Тя извираше от едни малки езерца, наречени окна, от местността Извор. Около окната имаше мочурища, трудно беше да влезеш, направо пропадаш. Окната бяха заобиколени с гъсти върби и ракитак, а на рекичката един умен и трудолюбив човек от селото, дядо Павел, беше направил воденица. От нея водата пресичаше местността Пустиняко и се вливаше в реката. Та там отидохме да ловим раци. Още отначалото потръгна, хващаха се хубави раци, но отново започна да се заоблачава и да препръсква дъжд, та решихме да се прибираме. Когато си тръгнахме, дочухме много тревожен и тъп звук да бучи откъм западната страна на селото. Такова бучене чувахме за пръв път и затова ни направи впечатление. И отведнъж видяхме да летят в посока към София толкова много самолети и толкова ниско, та просто подскочихме от радост, че ще можем да ги видим толкова големи; а те се движеха с такъв тътнеж, та чак и земята трепереше. Когато стигнахме до реката, видяхме в небето над София да се очертават бели осморки; бели очертания и самолети се преплитаха по невъобразим начин. Във въздуха настана една страхотна бъркотия, чуваха се ужасни тътнежи и експлозии, небето порозовя. Край реката беше тъмно, над София светеше, а над нас стана тревожно."
Из книгата