"Милано, Корте Векия, 7 февруари 1496 г.
Момчето влезе запъхтяно и с пребледняло лице, нямаше го онова обичайно непринудено и непокорно изражение, което носеше и радост, и мъка на неговия учител. Леонардо го огледа внимателно, сякаш нищо не се бе случило, и продължи разговора си с Фацио Кардано, дошъл да го види в работилницата му в Корте Векия до катедралата. Фацио Кардано, беззъб и много грозен човек, беше облечен в неизменната червена одежда и тъкмо намяташе черната си мантия. Обличаше се винаги по един и същ начин, беше странна особа. Никой в Милано не знаеше дали е лекар, или юрисконсулт, ала със сигурност се знаеше, че се занимава с алхимия и окултни науки. Наскоро беше прехвърлил петдесетте, понякога си приказваше сам, разговаряше със своя дух закрилник. Знаеше много неща, но беше олицетворение на безредието, смесваше наука и суеверие, астрология и анатомия, алгебра и египетска митология в едно знание, лишено от порядък и последователност, в което демоните и теоремите на Евклид бяха обект на една и съща неясна научна дисциплина. Той обаче разполагаше с ценни книги и Леонардо отдавна искаше да се добере до съчиненията на Ал-Кинди, които Фацио се хвалеше, че притежава, ала никога не му ги беше показвал. Би желал да научи и математиката, в която сер Фацио се смяташе за специалист, но всеки път избягваше въпросите му: "Как се изчислява лицето на триъгълник и защо не е възможно да се изчисли лицето на кръг?".
– Ето сто и деветнайсет жълтици. Пребройте ги и вие за по-сигурно. Поне този път сер Фацио се появи със съвършено нов екземпляр, с неразрязани страници, на "Всичко за аритметиката, геометрията, пропорциите и пропорционалностите" от Лука Пачоли. Щеше да му го даде за 130 жълтици – доста значителна сума, два пъти по-висока от цената, дето плати за Библията, преведена на достъпен език, която трябваше да му послужи за "Тайната вечеря" в базиликата "Санта Мария деле Грацие". Но книгата на францисканеца от Сансеполкро беше точно това, от което се нуждаеше Леонардо. В нея имаше всичко. Тя наистина обхващаше цялото математическо познание на тяхното време – от алгебрата до двустранното счетоводство, от архитектурата до перспективата, от Евклидовата геометрия до финансовата математика... абсолютно всичко. След дълги преговори бяха намалили цената на 119 жълтици и сега Кардано, сложил парите в кожена кесия, най-после бе решил да си върви. Добре подвързаната книга беше там, на масата в средата на стаята. С крайчеца на окото си Леонардо следеше притеснено движенията на Джан Джакомо, неговия петнайсетгодишен чирак, когото обаче той наричаше Салаи, на името на дявол от "Морганте" на Пулчи. Беше забелязал, че момчето се прибра с мръсна и влажна хартиена фуния, която остави на масата до книгата от Лука Пачоли, след това отиде да седне на пейката зад него, откъдето вече не можеше да бъде тайно наблюдавано.
– До скоро, маестро Леонардо! – сбогува се Кардано. Художникът го изпрати до вратата на приземния етаж и отвърна:
– До скоро! След това се качи отново горе. Салаи все още беше там, свит на пейката и пребледнял, сякаш по пътя бе срещнал самия Велзевул. Трепереше. Леонардо се втурна към окървавената фуния, оставена на масата от неговия помощник. Разтвори я и когато видя какво има в нея, отскочи назад от погнуса. Човешка ръка, отрязана с точен удар в китката. Кръвта беше прясна.
– Полудя ли? – извика той, обръщайки се към Салаи, който извърна към него поглед, сякаш молещ за милост.
– Знам, че си крадец и рецидивист, но сега си взел да крадеш от ближния си и части от крайници... От деня преди пет години, в който баща му, беден работник от Брианца, го бе, така да се каже, "подарил", Джан Джакомо започна да проявява този недостатък – беше закоравял крадец. Не от необходимост, защото Леонардо го обичаше като свой син и харчеше за него повече, отколкото за себе си, а поради някакво болестно състояние. Крадеше пари, бижута, всякакви ценни и не толкова ценни вещи, дори скъпите пигменти за ултрамариново синьо, които струваха осем дуката за унция, колкото наема за една година в градчето. Беше по-силно от него, не можеше да се удържи, сякаш търсеше отплата за това, че е бил изоставен от родителите си на десет години, сякаш самата природа имаше дълг към него, а всички останали човешки същества, независимо от класата, пола или възрастта, не бяха нищо друго освен носители на този огромен дълг.
Леонардо бе твърде привързан към помощника си – в момчето, което намираше за прекрасно, той виждаше себе си като юноша, със същите златисти къдрици, със същия безочлив и арогантен поглед, с който, малко по-голям от него, бе позирал на своя флорентински учител Верокио за статуята на Давид, в която беше увековечен с цялата си тогавашна неосъзната и мрачна дързост. От друга страна, това също ги свързваше – бяха ги изоставили на ранна възраст. Но със сигурност прибягваха до противоположни начини да търсят отплата: Джан Джакомо крадеше всичко възможно, докато единственото, което искаше да открадне Леонардо от майката природа, бяха нейните безкрайни тайни.
– Е? Онемя ли? Салаи започна да мърмори ругатни на диалект, характерен за Брианца. Когато речта му стана по-ясна, на Леонардо му се стори, че разбра следното: на свечеряване момчето вървяло край катедралата под изградения наскоро полигонален купол, за който и Леонардо бе представил проект, но не беше одобрен. Под скелето, което все още стоеше монтирано откъм строящата се страна на църквата, то чуло ужасяващ писък, идващ от високо. Работниците трябваше вече да са разглобили всичко и затова би следвало да няма никой. Салаи се спрял и погледнал нагоре, но в полумрака не успял да различи човешки фигури. Веднага след това зърнал как нещо тупва току пред него и се навел да види падналия предмет. Била отрязаната ръка. Взел я, увил я в хартия, пъхнал я в чантата и хукнал да бяга като обезумял към Корте Векия. Това бе всичко. Не искаше да го питат защо е постъпил така. Не помислил, съвсем спонтанно му хрумнало да увие ръката в хартия и да я занесе вкъщи.
– Измий я! – нареди му учителят.
– Какво?
– Това е знак от небесата. Отрязването на ръката е класическото наказание за крадците. Дясна ръка е, следователно собственикът ѝ сигурно е откраднал нещо много ценно. Натъкнал си се на нея, за да разбереш каква ще бъде съдбата ти, ако не престанеш да отмъкваш неща на всяка крачка. Какво чакаш? Казах ти да я измиеш.
Джан Джакомо стана и се приближи към масата, все още нерешителен. После прихлупи хартиената обвивка и слезе на долния етаж. Върна се след няколко минути с ръката без окървавената фуния. Леонардо я взе и я огледа внимателно.
– Хубава ръка – каза той. – Няма мазоли. Не е нито на селянин, нито на войник. Но не е и на принц. Освен ако... Сетих се! Това е дясната ръка на левичар.
– Левичар като вас – отбеляза момчето. – Разбирате от тези неща.
– За разлика от мен обаче, левичар, който е бил принуден да се поправи и който при писане, вероятно само при писане, е използвал тъкмо тази ръка. Има следа от мастило на показалеца – знак, че е умеел да пише и го е вършил често...
– Възможно е този, на когото е, да е все още там – подхвърли Джан Джакомо. – Ако побързаме, ще намерим собственика и можем да му я върнем.
– Но можем и да се натъкнем на неговия преследвач, а той, както изглежда, е въоръжен с брадва и ятаган – разрезът е точен, сякаш е направен от опитен палач или от албански стратиот. Виждаш ли?
В града има неколцина ветерани от войната с французите на Шарл VIII. Били са изпратени от венецианците и са прословути със своята жестокост: въоръжени до зъби, обезглавяват враговете по-лесно, отколкото ти можеш да унищожиш парче кашкавал. Кажи ми какво ще прави притежателят на дясната ръка сега? Ще си я държи в кутийка за спомен ли? На нас обаче тя би могла да ни послужи. Салаи не го попита за какво, вече бе разбрал. Учителят му имаше мания да разглобява всякакви неща, да ги отваря и разрязва, дори мъртви същества, независимо дали са хора, коне или птици, за да научи (или проучи) как функционират. Мания, която момчето не проумяваше. Той поне само крадеше, неговата пристрастеност не изискваше особени обяснения. Печалбата от една кражба бе очевидна. А какво можеше да се спечели от разрязването на трупове? Това беше отвратително нещо, болезнена страст, по-лоша от неговата. Но от друга страна, никога не би дръзнал да чете морал на своя учител. Учителят му беше добър човек и нямаше никаква вина за онова, което му се бе случило и заради което още не намираше покой, нито някога щеше да намери."
Из книгата
Рейтинг: 9.75 / 4 гласа
