"В градината се мярва котка, пътят ѝ често минава оттук. Животното не подозира, че ще събуди някакви усещания у жената на прозореца, дълбок спомен от древни времена за хищно животно в тревистата степ. В есенно оцветения пищен шумак проблясва тигрова кожа, за наслада на очите ѝ. Застанала е зад двойния прозорец. Леко напрежение, едва доловима тръпка преминава през чувството ѝ за благополучие на градски жител. Ето там, котката отново се връща. Изглежда така, сякаш има работа за вършене до края на живота си. Сега крачи целеустремено в източна посока. Високо над пожълтелите корони на дърветата се извисява Ешия, която майка ѝ смяташе за по-красива от южните планини. Тежка, постоянно изменяща се статуя, покрита със сенки. Спокойната ѝ здрава основа напомня на музиката на Бах. Баща ѝ предпочиташе южните планини, които напомнят Моцарт. В този детайл кристализира борбата, която при потомката е все още в действие. Тя се задоволява със северните планини, няма друг избор оттук, от жилището на "Линдаргата". От прозореца от южната страна се виждат къщи, улици и хора. Есенното слънце залязва и осветява Ешия от запад. "Страхотно странично осветление", каза преди малко синът ѝ, отбил се да я види. От дете си пада по киното. Празникът на светлините. Розово тази вечер, червено-жълто, дори леко бие на зелено. Благословени да са очите.
Гъски прелитат като по поръчка. Събужда се посред нощ със сърцебиене. Сяда до южния прозорец с чаша вода в ръка. Гледа спящия град. Светлинките греят в бдителните електрически фенери пред къщите. По асфалта плава лодка, насочила се е на запад. Тя ясно чува ударите на веслата. Нощта е дълбока и необичайна. Като се вгледаш, всъщност виждаш човек там навън, влачи се по улицата, тегли количка след себе си, минава от къща на къща. Разнася вестниците за почивните дни в малките часове на нощта. Изведнъж я забелязва на прозореца. Вече знае, че тя съществува. Точност във всичко. На крака в девет часа. Винаги в девет. Сварява кафе, маже филийка с масло и кашкавал, не си вари яйце, макар че е събота. Обикновено си хапва яйце през уикенда. Но сега не се е наспала. Някъде около петдесетте изгуби здравия си сън. Оттогава спи като ветрило, вее се, трепка. Сравнението с ветрило не е много удачно, но тя така го усеща. Забрави да си изпие плодовия сок. А той придава свежест, цвят и нещо малко южняшко, да не говорим за сладостта, без която тя вече не може да мине. Взема два ежедневника, достатъчни са ѝ до новините в десет: "Най-значителният период на икономически растеж в историята на Исландия по мнение на икономистите", казва говорителят. "Най-значителният период на зрялост би било по-интересно", казва тя сама на себе си и на радиото. Често разговаря с радиото. Северният полюс се топи пет пъти по-бързо, отколкото предвиждат експертите. Някой пребил лошо някого със стик за голф в града тази нощ. Иначе всичко си е както винаги.
През южния прозорец: тичащ човек на улицата, много време е минало, откакто тя не е тичала. Там е и възрастният човек, високият, който я гледаше така свойски, леко понакуцва, ходи с бастун. Два пъти бяха говорили за времето. Тя трябваше да го покани да влезе вътре. Да го почерпи с чашка кафе. Не трябваше да бъде тъй рязка с него, когато той предложи да отидат на бинго вечер. Той е красив мъж, все още се държи, облича се добре. За какво ѝ е бинго вечер? Защо възрастните хора са като абонирани за бинго вечерите? Или играят линеен танц с наборите си. Дълбоко в себе си тя е жена от двора. Дворно слънце. Иска да живее и вътре, и навън, да държи вратите отворени, та хората по-често да наминават. Иска да е една сред многото. Повечето време обаче е сама до южния прозорец. Може да отвори вратата на терасата, тук, в многофамилната къща, да гледа детската градина отсреща и нататък към близката "Лойгарвегур", където не секва потокът от хора. Довечера ще отиде до кръчмата и ще си поръча традиционната чаша джин. Ще го направи няколко пъти.
Тих мраз, мракът на късия ден завърта небесните сфери. Звъни ѝ Мака. За годишното парти в стария клуб на семейните. Те все още са верни на това редовно организирано събитие. Повечето от тях не са се сдобивали с нови приятели от десетилетие. Разпределението на ролите е твърдо установено още от първото събиране. Опиват се от сантименталност и си говорят за "житието-битието", това в техния жаргон означава "за спомените и миналото". Мъдрецът Ейнар е все още запазен мъж. Все още богоподобната Кристин покорява мъжките сърца (единствената неомъжена в клуба на семейните). Все още своенравната Мака изказва окончателни мнения по всички въпроси, на нея това ѝ е позволено (тя си е такава). Все още единакът Щефаун прикрива своите способности и по стар навик гледа мъдреца в очите. Трима отпаднали, покосени от Оная с косата. Тя все още идва сама, вече вдовица, държи се малко настрана, откакто Гвюдион умря. Винаги бе играла поддържащата роля на придворен шут.
Покойният Гвюдион имаше уникалното умение да запазва равновесие на ръба на пропастта. В негово присъствие хората не знаеха на какво да вярват. Той можеше на милиметър да се отклони от истината и тотално да обърка събеседниците си. Някои изобщо не го понасяха, чувстваха се неуверени в неговата компания. Други го смятаха за луд. Обикновено обаче ставаше всеобщ любимец. Хората просто искаха да се чувстват уютно със себе си. Естествено, той можеше да бъде и неприятен, вечна му памет, но я забавляваше царски, беше добър с нея и я лъжеше по-малко, отколкото би могло да се очаква. През всичките тези години отдавна бе започнала да занемарява храненето. Пътуването за къщи към западната част на града е спокойно, но на "Фишерсюнд" усеща, че я следят. Ускорява ход, но някой я хваща грубо. Подава му чантата си, но той няма интерес към нея. Това трябва да е страшният изнасилвач, този, от когото винаги се е бояла.
Хищникът, от когото всички момичета трябва да се пазят в тази стерилизирана джунгла. Невидимият изнасилвач, който толкова дълго бе ограничавал свободата ѝ на придвижване. Сега я блъска безцеремонно в стената, вижда остарялото ѝ лице и замръзва. Не това е очаквал. Удря я през устата и побягва по пътя си. Въпреки стреса и удара през устата, самолюбието ѝ е наранено. Тя е извън играта. Извън тази игра. Решава да си купи бастун. Времето я е наръфало. Опитът я е одялкал. Покрита е с рани (да, той остана поразен, като ги видя). Почистила е, изгладила е и е покрила всичко. Всичко, за да превърне раните в белези. Срастванията са най-лоши... те трябва да бъдат изрязани. Това също го е направила. Сега е изолирана, зад двоен прозорец. Любопитството я дърпа към прозореца. Прекият опит вече е по-беден, сърцето тупти по-спокойно, животът преминава по-бързо. Едва ли ще се наложи да прибира балконския стол през още много есени.
Прокашля се и припява на песента по радиото, за да изпробва гласа си. Ръцете ѝ трепкат ли, трепкат. Ръцете ѝ не бива да спират. Природата начаса изтръгва с корените онова, което не работи. Куките за плетене потракват в тихото жилище. Подобно на китайска еолова арфа. Ръкавици с пръсти, украсени със западнофиордски рози, панталони с две връзки, шалове. Когато тишината те докара до лудост, най-добре е да се потопиш в музика. Но сега тя изключва апарата, струва ѝ се, че е измамена. Единственото, за което се моли, е малко почтеност и честност, с които е добре да се плете. Благословени да са ушите. Подреди старостта си преди да навърши седемдесет. Продаде голямото жилище и си купи това малкото. Остави една кола товар, когато се премести. Това бяха вещи, полепнали по нея през дългия ѝ живот подобно на морски жълъди. Тук в жилището всичко ѝ е мило. Книги, картини, мебели, купувани в далечното минало с Гвюдион, датска мода, която изглеждаше тогава революционна. Тенденция в интериорния дизайн, разтърсила стария свят. Застрашила християнските ценности и обществения строй. А сега само дебнеха оставеното след смъртта имущество на бабички като нея. Трябва да се организира старостта, докато човек е все още с всичкия си.
Пили си ноктите, първо на лявата, после на дясната ръка. Съвсем не ѝ е все едно как се обръщат нещата и е силно загрижена младите да преминат невредими през всичко това и да си намерят някого, за да му се радват и да се чувстват добре. Мисли, че е успяла вече да отдели плявата от зърното и е готова да помогне, но кой иска да придобива отдавна остаряло знание от една стара жена? Когато е постигната перфектната перспектива, панорамната платформа се премества на друго място. Извън хватката на настоящето времето иска едно и същото да бъде винаги ново. Днес е неделя, свещената обедна супа със синовете и техните спътници. На най-малките деца е разказвала приказки, сега те вече са ги надраснали. Така се опознаваше с малчуганите. Те слушаха като омагьосани за Кидхус, Хлинур царския син и Червената шапчица. Поглъщаха приказките с отворени усти, съсредоточени. Тя самата помнеше това опиянение на детството. Децата влизат в приказките, без да се страхуват от въображението си. Знаят по инстинкт, че се нуждаят от тях, че те ги напътстват във вътрешния им живот. И още щом я видеха, започваха да настояват да им ги разказва. Но идваше и денят, когато те, макар и на различна възраст, започваха презрително да отхвърлят приказките ѝ, изгубваха интерес към тях.
Младежите в семейството понякога я търсеха за неща, които не можеха да обсъждат с родителите си. Хората от средното поколение вече са оформили и затвърдили своите виждания за живота. И разглеждат всеки появил се проблем на светлината на собствената си свещ. Това се променя през по-късния спокоен период на възприятията. Преминаваш през чувствителните младежки години с широко отворени приемни устройства, за да попиеш в себе си новата и променена култура, която трябва да намери израз в живота ти. Така придобиваш спокойствието, необходимо ти за работата, чрез която да се оформиш и утвърдиш. Само няколко десетилетия са ти отредени за работа. Хората от средното поколение са заседнали в своето време и не виждат собствената си сянка, собственото си творение, за това са нужни нови младежи. Старостта не е толкова вързана за интересите и изгодата. Младежите и старците биха могли да говорят едни с други, но настоящето не предлага голямо общуване между поколенията. Често ѝ се струва, че не мисли самостоятелно, а е само свидетел на собствените си мисли. Мисловен свидетел. Новите мисли прилежно подрежда при онези предишните, съобразно вградената в ума ѝ система за разпределение. Не е нужно да ги поставя на местата им, те сами намират пътя дотам, също както рачетата намират пътя до морето, след като са били изхвърлени на брега."
Из книгата
