"Виненочервеното ауди плавно се отлепи от тротоара и бавно започна да се отдалечава от плаката. Само няколко пресечки по-надолу отново спря. Младата жена излезе, без да гаси двигателя, и се насочи към един от павилионите за лотарийни билети, стратегически поникнали като гъби мухоморки по всички спирки в града. Павилионите предлагаха основно бързо забогатяване, но в тях се намираха и стоки от първа необходимост – каквито бяха цигарите.
В това време един автобус спря на спирката, разтовари пътниците и тъкмо щеше да потегли, когато отнякъде се чу:
- Моля, задръжте автобуса, ако обичате.
Старица, помъкнала раздърпани найлонови торби, си проправяше път през тълпата и махаше на шофьора да я изчака. Подпираше се на две патерици и с мъка правеше следващата си крачка. Почти беше стигнала до автобуса, когато шофьорът затръшна вратата под носа ѝ и потегли.
Жената с опашката погледна объркано към автобуса, после към старицата. Скочи в колата, подаде рязко газ и ауди-то се стрелна, надавайки оглушителен рев. След няколко секунди изпревари автобуса, препречи му пътя и спря.
Жената излезе от колата и замаха на шофьора. Онзи отвори вратата и ѝ се озъби:
-К'во искаш, ма?
-Защо не изчака жената на спирката бе, кретен? – изкрещя му тя.
-Ма я си еби майката, ма – шофьорът тръсна дебелата си бръсната глава и затвори вратата.
Отзад изнервените клаксони на автомобили започнаха да вдигат симфония от недоволство.
- Айде разкарай се от пътя, ма. Ти луда ли си? – извика някой.
Младата жена не помръдна от мястото си - по средата на пътя, до спрялото напреки ауди. Шофьорът на автобуса крещеше нещо отвътре и махаше заканително с ръце. Тя извади телефона си, снима го, показа му среден пръст, качи се в колата и отпуши пътя.
Върна се на спирката, свали автоматичния прозорец и се обърна към възрастната жена:
- Здравейте, госпожо, накъде сте тръгнала?
- Здравейте, млада госпожице. Отивам към центъра. Защо се интересувате?- отговори непознатата с безупречната дикция на телевизионен водещ.
- Качвайте се, ще ви закарам. С това темпо няма да стигнете днес – и слезе от колата, за да натовари найлоновите торби в багажника. Тежаха.
- Много ви благодаря. Признателна съм ви – възрастната жена бавно се качи в колата и внимателно нагласи патериците до себе си.
Когато затвориха вратите уличният шум остана навън.
- Какво е станало с крака ви? – попита младата жена, докато обръщаше в малката пресечка вляво. Единият крак на непозната беше почти неподвижен и труден за управление.
- Инцидент в градския транспорт. Шофьорът ме влачи 15 метра, преди да разбере, че ме е затиснал с вратата. А когато спря, автобусът мина през крака ми. И ето ме сега инвалид.
Младата жена се намръщи. Подобни инциденти с възрастни хора често пъти бяха водещи новини в пресата, особено ако денят беше беден откъм атентати, убийства и тежки катастрофи. Възрастната жена продължи:
- Разбира се, осъдих ги, но какво от това. 200 000 лева не могат да ми върнат здравия крак.
- 200 000 са голяма сума. Браво на вас, че сте ги съдили!
- Искате ли да ви дам тези 200 000 лева, млада госпожице, а вие да ми дадете крака си. Стоят си в банката. С каква радост човек да харчи пари, изкарани, докато са го мачкали под гумите? Нима мога да си купя достойнството наново?
Младата жена се смути и докосна неволно дясното си око.
- Извинявайте, права сте – промълви тя. - За колко време стигате обикновено до центъра?
- За 4 часа. Пътувам с автобус, но без помощ не мога да се кача дори на тротоара. Кракът ми е 90 процента неподвижен. Винаги трябва да се моля на някого да ми помогне.
- Но къде отивате в такъв случай и то с тези тежки торби?
- Щом съм инвалид, не трябва да излизам от къщи, така ли смятате?
- Не, в никакъв случай, просто...
- Просто на вас ви пука. Виждам го в очите ви. Знаете ли какво е да те влачи автобус по асфалта, все едно не си човешко същество, а чувал с картофи. Да крещиш от ужас и да се молиш автобусът да спре. По време на делото шофьорът не изпита никаква вина. Дори не се извини. За него това беше битов инцидент. После застрахователите използваха всички налични вратички в процедурите и в закона, дори се опитаха да подкупят лекарите, които изготвиха експертизата, само и само да не ми изплатят застраховката, въпреки че 20 години си плащам вноските по нея. Шест години ми трябваха в съда, за да докажа очевидното. Представяте ли си? Може да съм си загубила крака, но аз съм човешко същество и нито една институция не може да ми отнеме достойнството. Сърцето ми не е по-малко от на всички останали. И въпреки че трябва да разчитам на помощта на непознати всеки път, когато съм навън, продължавам да излизам и да се возя в автобус.
Младата жена зави по павираната улица вдясно, за да избегне движението по големите булеварди, и въздъхна:
- Светът има нужда от промяна.
- Не светът, а хората имат нужда от промяна – отвърна възрастната жена и се вторачи в града, който минаваше кадър след кадър през прозореца на колата. - Отдавна не съм минавала оттук. Има много нови сгради.
- Искате ли да ви повозя из града, да го разгледате?
-Не, благодаря Ви. Достатъчно направихте за мен. А и, предполагам, бързате за някъде. Днес всички бързат. Няма да Ви отнемам от времето. Благодаря Ви, че се отнесохте с мен като с човешко същество.
- Моля Ви, не съм направила нищо. Просто Ви закарах на два километра разстояние.
- Как се казвате? – попита възрастната пътничка.
- Вяра.
- Вяра коя?
- Вяра Комнева.
Жената извади от вътрешния джоб на жилетката си стар черен тефтер. Записа си прилежно името на момичето и телефонния ѝ номер и го затвори.
- Аз съм Маргарита Калимаринска. Искам да си запишете моя телефон. Сигурна съм, че някой ден ще мога да ви се отблагодаря. Някога бях заместник-министър на финансите и все още поназнайвам някого тук-там. А синът ми е съдия във ВКС.
- Много ви благодаря, Маргарита, но не мисля, че едно кратко шофиране може да се равнява на връзките, които имате. Не мога да се възползвам от тях, дори и да имах нужда.
- А защо си мислите, че за мен набирането на един телефонен номер представлява по-голяма трудност, отколкото за вас шофирането? Настоявам да си запишете телефона ми.
След още няколко преки стигнаха до крайната дестинация, която Маргарита изминаваше за 4 часа, редовият гражданин - за 20 минути, а ауди-то - за 6. Вяра запамети телефонния номер на непознатата, изчака я търпеливо да слезе от колата, извади торбите от багажника и ѝ ги подаде.
-Вяра... не е случайно име - загадъчно каза възрастната. – Не позволявайте да ви я отнемат.
И Маргарита Калимаринска тръгна с бавните си крачки по улиците на града, опитал се да отнеме достойнството и живота ѝ.
Елегантната ѝ осанка, високо вдигнатата глава и бавната походка образуваха около нея невидимо излъчване на вроден аристократизъм, който не се придобива с пари.В хаоса от бързащите занякъде пешеходци изглеждаше като ранена газела сред хищници.
Миро разръчка с изкривената маша огъня в камината и седна на дивана, загледан в пламъците му. Тази вечер беше решил да си остане у дома. Чувстваше се преуморен. Тялото го болеше, а и безсънието, от което страдаше напоследък, го изтощаваше допълнително. "Добре, че от безсъние не се умира, а само се полудява" – помисли си той, запали цигара и си наляуиски. Пушеше много. Но как човек да не пуши много, когато има толкова неща на главата - фирма, за която отговаря; майка, за която се грижи, и баща, за когото плаща скъпа издръжка. Въпреки че едва-що беше навършил 30 години, в късо подстриганата му коса вече се белееха няколко косъмчета.
Той изгълта уискито и си наля ново. Алкохолът и пращенето на огъня не успяха да разсеят мислите му от цифрите, сметките и бъдещите планове.
Всекидневно във фирмата му трябваше да постъпва четирицифрена сума, за да може да издържа производството, да покрива разходите по наема на цеха, сметките и редовните заплати на работниците. Това беше екзистенц-минимумът, от който се нуждаеше, за да не спира работата. Всичко останало, изкарано над тази сума, се считаше за печалба. Макар че на хартия печалба е едно, но на практика излиза съвсем различно.
След като поделяха печалбата си с Вяра, за подобрение във фирмата или за купуването на нова машина не оставаше почти нищо. Миро отдавна беше изчислил, че по този начин никога няма да има достатъчно пари за строеж на модерно производствено предприятие, каквото искаше. Можеше да живее като средностатистически гъзар – да кара прилична кола, да ходи на почивки и да живее в удобна къща, в каквато действително живееше. Миналата година, когато печалбите осезаемо нарастнаха, беше ремонтирал основно наследствения имот, в който живееше заедно с майка си, и беше превърнал старата двуетажна къща в малко семейно имение, пълно с всякакви удобства.
Първият етаж и дворът бяха владение на майка му, както някога бяха владение да баба му и дядо му, и бяха направени и обзаведени по неин вкус – с отделно перално помещение, с гардеробна и голяма кухня, която приличаше на готварна. Майка му беше отличен кулинар и откакто Миро ѝ беше купил оставащите години за пенсия, тя се занимаваше с любимото си занимание - кулинарията.
Миро обитаваше втория етаж на къщата, където като малък живееше с родителите си. Беше гопреобразилизцяло – не искаше нищо да му напомня за баща му.
Но всички тези битови удобства, с които се беше сдобил, не означаваха развитие за фирмата. На него мижавият цех под наем и разнебитените машини не му бяха достатъчни, както бяха достатъчни, изглежда, на Вяра. Щом имаше пари за луксозен живот – всичко за нея беше добре. Вяра не мислеше за нови машини, а за нови коли. Не мислеше как да организира работата в цеха, а как да организира часовете си при фризьорите и козметиците. И всичките пари, които изкарваше, харчеше за несъществени неща. Така и не беше вложила в нищо, което щеше да ѝ остане след време.
Огънят в камината се беше разбушувал и пламъците му хвърляха меките си светлини по стените на стаята. Миро изпи и втората чаша уиски и посегна към бутилката за още, но се отказа.
Щом по този начин не можеше да изкара достатъчно, за да построи модерно предприятие, значи нещо трябваше да се промени.
Годишните отчети на фирмата бяха разпилени върху огромната квадратна маса в дъното на цеха, близо до тоалетната. Масата беше два пъти колкото маса за тенис, сглобена от заварена метална конструкция, а отгоре вместо плотимаше талашитени плоскости, захванати с дълги груби видии. Беше грозна, но удобна за работниците, които я ползвахаза различните ръчни операции в цеха.
Цифрите върху отчетите бяха красноречиви – само за двете години, откакто съществуваше, фирмата беше декларирала над милион лева приходи, беше се сдобила с малък машинен парк и осигуряваше заплатите на десетина души.
За стандартите на България това си беше сравнително приличен бизнес. За стандартите на Европа – фирма "Пластнекс" беше микропредприятие, което едва се виждаше през лупата на световната икономика. Предприятие с микроперсонал и с микродоходи, които задоволяваха прищевките на собствениците, но в никакъв случай фалитът ѝ нямаше да се отрази на местната или световната икономика, както фалитът на някоя банка или на някой фонд за пенсионно, здравно или изобщо някакво осигуряване.
На света не му пукаше дали "Пластнекс" ще я бъде или не, дали ще бъде засегната от икономическа криза или пък най-обикновено късо съединение щеше да предизвика пожар и да превърне в пепел всичко. Или пък дали някой чиновник щеше да злоупотреби с положението си и да унищожи с поставянето на един подпис една добре стартиралафирмичка. Ей така - просто защото може. За света "Пластнекс" беше дребен играч и докато не порастнеше и не започнеше да се превръща в конкуренция, да завзема пазари, да концентрира влияние, да прави собствено ядрено оръжие и да купува парцели на луната, светът нямаше причина да се опитва да му пречи да съществува. За света беше достатъчно "Пластнекс" да бъде послушно дете, да си плаща данъците, да не се пречка в краката на администрацията и да преглътне претенциите си за порастване, за да не се задави с тях.
За света положението беше такова, но не и за Миро и Вяра - младите собственици на фирмата, чиито усилия и труд стояха зад цифрите на хартията.
Двамата бяха седнали един срещу друг в двата края на грозната, но удобна маса и се бяха съсредоточили върху отчетите.
- Пак имаме да внасяме много ДДС – изсумтя Миро и размърда дългите си крака, които висяха свободно от ръба на масата. Жилавото му тяло беше усукано в неудобна наглед поза - с едната ръка се беше облегнал на масата, с другата държеше цигара, а краката му висяха свободно надолу.
- И сме в края на годината, ще трябва да платим и данък печалба – Вяра беше забила поглед в документите и не вдигаше глава. Седеше по турски върху масата и гърбът ѝ беше превит почти на две. Беше по чорапи, а черните ѝ обувки с токчета лежаха до нея.
- Превъртели сме 1 200 000лева само тази година, а печалбата ни ще бъде по-малка от 10 процента – каза Миро замислено и поднесе цигарата към устните си. – Всичко ли обсъди със счетоводителите?
- Всичко. Каквото и да правим, не можем да се отървем с по-малко. В края на годината няма кой да ни издаде фиктивни фактури. Единственият ни вариант е да направим някакви разходи. Да си купим машина или много заготовки. Така ще бутнем и ДДС-то, и данъка печалба, но тъй като сме богати само на хартия и това не можем да си позволим. Предимството да бъдеш изряден данъкоплатец – Вяра се засмя печално и вдигна глава към него.
На два метра от тях, на друга подобна маса, двама работници с черни гащеризони с оранжеви джобове подготвяха листове полиетилен, преди да ги пуснат на тежките преси, които с горещия си въздух и огромно налягане да ги превърнат в части за телефони, декоративни тапи за мебели или нещо, от което светът имаше нужда в момента.
- Много ли ти е смешно, Вяра? – Миро хвърли фаса на прашния циментов под. Последната ивица дим се издигна, сгърчи се и се стопи в шума от машините.
- Какво искаш - да си нарежа вените ли? А и не забравяй, че сме на пазара само от две години. Никак не сме зле.
- Заради германците стана тая работа. Фактурата им трябваше да влезе в новата година, ама те ни извиха ръцете. И ти не трябваше да се съгласяваш с техните срокове.
- С техните срокове се съгласих не само аз, а и ти– Вяра повиши тон, за да надвика гилотината, която беше започнала да бълва ивици полиетилен. - Не можем да предвидим всичко, Миро. Пък и промениха закона малко преди края на годината и ни оставиха без възможност за реагиране. Ако държавата не се беше набъркала с поредната недомислица, всичко щеше да е наред. Така че, ако има виновен, това е началникът на нацията и мафията му в парламента.
Миро сякаш не я чу и отвърна:
- И новото ти ауди. Не можа да изчакаш още малко, ами точно сега трябваше да се правиш на гъзарка.
- Сега пък ауди-то ти е виновно. Мислех, че с моите пари мога да си купувам каквото си поискам. Аз да не би да ти държа сметка за личните разходи, а?
Един работник с побеляла коса и добре оформено катинарче на брадата се доближи до тях и подаде на Миро малък пластмасов чучур с широк пръстен в задния край:
- Така става ли, шефе? – попита работникът и обръщението "шефе" прозвуча нелепо от устата му. Миро беше на половината му възраст – 30-годишен, със слабо тяло, месести устни и почти голобрад, което му придаваше още по-младежки вид, който той упорито се опитваше да прикрие с рехави мустачки и брада.
Миро хвърли бърз поглед на детайла и запали нова цигара:
- Става, Пеше. Прави ги така.
Пешо прокара доволен ръка по катинарчето си, ухили се широко и тъкмо се обърна, когато Вяра се намеси и попари задоволството му:
- Как ще става бе, Миро? Не виждаш ли, че има чепаци? Пешо, дай да го видя.
Пешо пристъпи към нея, избърса детайла в гащеризона си и внимателно го постави в протегнатата ръка на Вяра, която продължаваше да седи по турски. Тя погали нежно пластмасата и каза:
- Трябва да се изглади още малко.
- Нямаме време да отделяме толкова внимание на всеки детайл, Вяра, – отсече Миро и дебелите му устни изпуснаха кълбо дим.
- Значи нямаме време да работим качествено, така ли? – черните очи на Вяра светнаха насреща му.
- Не и за цената, която сме дали, Верче – когато искаше да покаже превъзходство, Миро използваше умалителни имена, които от устата му често звучаха направо презрително.
Пешо стърчеше смутен до тях и чакаше да получи нареждане дали да шлайфа още или да остави детайла така.
- Ох. Не ми се води същият спор за стотен път. Прави ги както искаш, шефче – не му остана длъжна Вяра, изправи гръб и бавно се протегна. Отвръщаше механично на всяко негово подобно подмятане, особено ако беше пред хора и най-вече пред собствените им работници. Иначе нямаше как да опази авторитета си пред другите.
- Прави ги като този, Пешо– нареди Миро.
Работникът се обърна и тръгна. Вяра му подвикна и му подхвърли детайла, който беше останал в ръцете ѝ. Разтри врата си, раздвижи главата си и затвори очи за секунда. После се обу, изправи се до масата и започна да събира отчетите в плоска чанта за документи. Беше облечена с черно кожено яке и дънки и приличаше по-скоро на жена на мутра, отколкото на делова сухарка. Хвана чантата в ръка.
- Тръгвам – каза тя на Миро, който продължаваше да седи на масата и да пуши, загледан в случващото се в цеха - машините блъскаха и удряха, а работниците се суетяха около тях и всячески им угаждаха. Миро я изгледа и вдигна рамене.
Не беше направила и крачка, когато телефонът ѝ завибрира. Погледна непознатия номер на екрана, остави чантата на масата и се мушна в тоалетната, за да избяга от шума на машините. Тя беше малка и мръсна и си личеше, че е посещавана само от хора, които пикаят прави. Вяра плъзна пръст по дисплея и каза:
- Ало!
- Добър ден, госпожа Вяра Комнева търся? – чу се енергичен мъжки глас.
- На телефона.
- Обаждам се от районния съд, госпожо. Попов на телефона – продължи гласът, сякаш собственикът му имаше норматив за провеждане на разговори. – Уведомявам Ви, че имате 20-дневен срок да обжалвате влязла в сила присъда по дело номер...
- Присъда срещу кого? – Вяра го прекъсна.
- Срещу вас, г-жо Комнева.
- За какво са ме осъдили?
-Не мога да ви дам такава информация, госпожо. Можете да проверите на място в съда, стая...
- Как така ще ме осъдят, без да знам, че срещу мен се води дело?
- Най-вероятно призовкарите не са ви открили, госпожо.
- Господине, не съм си сменяла телефонния номер никога. Как вие ме открихте, а призовкарите не са?
- Не знам, госпожо. Цялата информация ще получите в сградата на районния съд, стая 203. Номерът на делото е 14/2014. Лек ден, госпожо, – изстреля гласът отсреща, после се чуха три последователни сигнала и след тях телефонът онемя.
Вяра го свали от ухото си и погледна дисплея. Попов беше затворил.
- Страхотно,– измърмори тя и излезе от тоалетната. Шумът от машините в цеха беше в пълен синхрон с шума от мислите в главата ѝ.
Осъдена. Ей така. От нищото. Факт.
Извади лист и химикалка от плоската чанта и записа номера на делото. Потърси с поглед Миро. Не го намери. Взе чантата и тръгна към колата."
Из книгата