Писма от Париж

Разказ за мистериите на изкуството и тайните на сърцето. Клер губи майка си в инцидент, но тя самата оцелява и работи усилено, за да се измъкне от малкия си роден град в Луизиана. Това обаче не ѝ носи очакваното удовлетворение. Ето защо тя напуска доходоносната си работа в Чикаго и се връща у дома, за да се грижи за болната си баба. Там преоткрива изящно произведение на изкуството, което нейният прадядо е изпратил от Париж след края на Втората световна война.

Баба ѝ я насърчава да замине за Франция и да издири ателието, където е създаден подаръкът от прадядо ѝ - маска на красива неизвестна жена. Под зоркия поглед на намусен майстор на отливки Клер попада на куп писма, които разкриват подробности за живота на незнайната жена, обезсмъртена чрез изкуството. Докато разнищва мистериите в живота ѝ, Клер се натъква на неподозирани тайни от собственото си минало и осъзнава, че съдбите им са се преплели.

Клер заминава за Франция, за да издири парижкото ателие за отливки, където е направена маската на тайнствена непозната жена. Маска, изиграла важна роля в детството ѝ. Малко по малко Клер разнищва историята ѝ, но едновременно с това се натъква на дълбоко погребани тайни в собственото си минало.

Мистериозно произведение на изкуството и една жена, вдъхновена да разкрие неговата история.

"Бяха изгасили лампите в градината, за да могат да оценят по­добаващо блещукането на звездите и изпъкналата луна – беше мека, безоблачна нощ. Приглушени звуци откъм улицата – от­къслечни разговори, спускането на предпазни щори, свиренето на клаксон – осигуряваха приятен музикален фон на вечерта. Във въздуха се носеше ухание на рози, което се примесваше с аромата на печен лук и месо от близкия ресторант.
– Както и да е – обади се Клер, – шоколадът върви страхотно с коняка. Мисля, че ако си позволиш наистина да го опиташ, да доловиш вкусовете, докато се плъзгат по небцето ти... Арман я удостои с неохотна усмивка.
– Накарах те да се усмихнеш! – подразни го тя. – Всеки път, когато се случи, имам чувството, че е станало малко чудо.
– Не вярвам в чудеса – рече Арман и рязко тръсна глава.
– Нима? Веднъж в родния ми град се случи чудо.
– Започвам да се притеснявам за родния ти град. Хората гу­бят пръсти, преследват ги "rougarous"...
– Искаш ли да чуеш историята, или не?
– Разбира се, давай.
– Късно една вечер млада жена шофирала, излязла от пътя и паднала в блатото. Бебето ѝ било на задната седалка. Колата се приземила на покрива си и двете висели така, с главите надо­лу, часове наред. Когато пристигнали хората от спасителната служба, чули жената да вика за помощ.
– Помощ! Помогнете на бебето ми!

– Идваме! – извикали те в отговор. – Дръжте се! Макар Клер да нямаше реални спомени от онази нощ, знае­ше историята наизуст, включително и думите, изкрещени то­гава. Колко пъти беше чувала маминка да я повтаря пред при­ятели и роднини?
– Гласът на жената – слаб, но ясен като бял ден, ги приш­порвал – продължи Клер. – Помощ! Моля ви, помогнете ни! − Те извикали в отговор, успокоявали я, че са на път. По-късно, когато разказали историята в пожарната, говорили за специ­алния адреналин, прилива на сила и целеустремеността. Как разбили прозореца на шофьорското място, как открили жената с главата надолу, потопена, с дълги кестеняви коси, плаващи около нея в мътната вода. Тъмни, широко отворени очи.
– Била е починала? – попита Арман. Клер кимна.
– Тогава обаче видели задната седалка. Бебе, висящо надолу с главата, точно като майка си, но твърде дребно, че да дос­тигне водата. Уловено във въздушен мехур. Било ли е живо? Джими Ромеро използвал ножа си и срязал с лекота дебели­те платнени ремъци. Освободил го, почувствал тежестта му в ръцете си и непрестанно се молел: "Отче наш, ти, който си на небето...", защото, макар да не се бил изповядвал от двайсет го­дини, думите го навестявали в моменти като този, когато разу­мът си отивал и той се връщал обратно към инстинкта: разбий прозореца, моли се, срежи ремъците, моли се, сложи дихате­лен апарат, моли се, плувай до брега, моли се, приложи дишане уста в уста и сърдечен масаж. Моли се.
– Значи бебето оцеляло.

– Да. Не се нуждаела от сърдечен масаж – само да бъде осво­бодена от столчето, обърнато с главата надолу, да бъде изпра­вена и извадена на свеж въздух. Очите ѝ трепнали и се отвори­ли, сетне размахала дундестото си юмруче. Щом се свестила, спасителите се спогледали и се запитали: "Кой ни викаше? Ся­каш беше майка ѝ...".
– Но майка ѝ е била мъртва – обади се Арман. – И все пак е повикала за помощ.
– И все пак.
– Значи това е чудото.
– Всички казвали, че гласът на майка ѝ – любовта на майка ѝ – преодолял воала, който разделя живите от мъртвите, само за да спаси бебето ѝ.
Клер се облегна назад и отпи от коняка си. Лятната нощ беше топла, коремът ѝ беше сит след прекрасната вечеря и шо­колада, а ликьорът я отпусна и дори леко я замая.
– Защо разказваш историята в трето лице? – попита тихо Ар­ман.
– Моля?
– Мисля, че историята е за теб, нали така?
– Откъде знаеш?
– Не е ли? Тя кимна.
– И все пак я разказваш така, все едно е измислица, сякаш се е случила на другиго. Не живееш ли собствения си живот, Клер Брусар?
Тя не знаеше как да отговори. Обикновено хората се радваха на историите ѝ, отвръщаха им с възклицания, кискане и увиснало от възхищение чене и само зяпваха още повече, щом ги уведомеше, че необикновените приказки са истина. За един дълъг миг се възцари тишина. Ne vis-tu pas ta propre vie, Claire Broussard? Това я беше по­питал Арман. Знаеше, че си го е превела правилно, знаеше, че разбира какво има предвид той. Живееше ли собствения си живот? След като тя не съумя да отговори, той продължи:

– Много съжалявам да чуя историята ти, Клер. Спомняш ли си изобщо нещо от нея, или си събрала подробностите от дру­ги?
– Израснах, слушайки тази история, но нямам реален спо­мен за случилото се.
– Все пак трябва да е било силно травмиращо преживяване.
– Повече за всички останали, отколкото за мен. Иска ми се да имах майка, разбира се, но предполагам, че в крайна сметка всичко се нареди. В края на краищата работя като продавачка в Париж, представяш ли си? Той пренебрегна недодялания ѝ опит за шега, отпи от чаша­та си и изяде още един бонбон.
– Първия ден, когато дойде в ателието – поде Арман – и се появи на стълбите като някакво привидение, за миг се огледа насред слънчевата светлина подобно на звезда, излизаща на сцената. Спомняш ли си?
– Да. Мислех, че не си ме забелязал.
– Забелязах те.
– Не каза нищо.
– Но по-късно те попитах: "Какво искаш?".
– И какво от това?
– Така и не ми отговори.
– Не е вярно. Казах, че търся маската на L’Inconnue. Той изсумтя.
– Маската на отдавна починала жена? Защо би търсила нещо подобно? Дори не я искаше, вече си имаш една.
– Казах ти, че е счупена.
– Но не поиска да ти я заменим.
– Харесвам тази, която имам, независимо дали е счупена, или не.
– Чувала ли си някога за японската форма на изкуство кин­цуги?

– Спокойно би могло да се каже, че не съм особено запозната с японските форми на изкуство. Всъщност научих едва преди два дни, че Пол Гоген е считан за постимпресионист и че е избухнал голям скандал, задето е напуснал строя на импресионистите. Кой да предположи?
– Да, Гоген и още няколко души се наричали набисти, което означава "пророци". Предполагам, че са имали доста високо мнение за себе си. Не вярвам обаче, че названието е успяло да набере популярност, затова повечето хора ги вкарват в една категория с импресионистите. Но аз все пак не съм специалист по история на изкуството.
– Знаеш много повече от мен. Както и да е, какво е кинцуги?
– Буквално преведено означава "златно дърводелско изде­лие". Когато се счупи някое ценно изделие, занаятчиите смес­ват златен прах с лак и го използват като лепило, за да слепят парчетата. Вместо да крият повредата, златните линии превръ­щат пукнатините в отличителна черта. За миг Клер си представи пропуканото лице на L’Inconnue, поправено с нащърбени златни линии. Образът беше сърцераз­дирателен, но красив и се задържа в съзнанието ѝ..
– Само ако можеше и белезите на живота да бъдат изцерени с пукнатини от злато – меко рече тя.
– Именно. Кинцуги е свързано с философията на уаби-саби.
– Подозирам, че не е това, с което си ядем сушито?
– Уаби-саби се отнася до приемането на порочното и несъ­вършеното. Учи ни, че белезите на историята са неделима и дори красива част от нашето съществуване, а не нещо, което да крием или от което да се срамуваме. Беше ѝ на върха на езика да попита Арман за собствените му белези. Те бяха така явни като блестящи златни пукнатини. Клер обаче се сдържа. Болката беше твърде осезаема, а усилие­то, което му костваше да не се срине – прекалено голямо."
Из книгата