Плячка

Понякога приключението се превръща в лов. И ти си само... плячка. В Австралия всичко се опитва да те убие.

Франк върти малък ресторант край път, по който рядко минават коли. Харесва му този бавен, самотен живот далеч от всичко и всички. Уединението му обаче е нарушено, когато отчужденият му син изпраща неочаквано дъщеря си да прекара лятото при него. Сега са двама непознати, които трябва някак да се научат да живеят заедно. Скоро обаче пред ресторанта спира кола, шофирана от ранена тежко жена.

По петите ѝ са мистериозни преследвачи, които от години ловуват безнаказано хора за удоволствие. Сега за първи път са срещнали съпротива и са побеснели, жадни за мъст. Всички на пътя им са обречени. В рамките на броени часове тихата пустиня ще се превърне в сцена за немислими жестокости. "Плячка" е потапяне в най-мрачните кошмари, но и спиращо дъха свидетелство за силата на волята у хора, изправени пред неумолимото зло.

"От къщата до крайпътния ресторант имаше по-малко от километър през суха трева и твърда пръст. Теренът беше осеян с неравни хълмове и изненадващи канавки. Франк ги познаваше достатъчно добре. Морето от трева скриваше очертанията на земята, но цяла година в ежедневни разходки намаляваше риска от непредвидени опасности. Когато купи мястото преди почти цяло десетилетие, предишния собственик му каза, че къщата е била началото на ферма, но земята се оказала прекалено трудна и инатлива за опитомяване. Този анекдот не беше найдобрата търговска стратегия, но на Франк му хареса. Тревата растеше много бързо, а пръстта под нея отказваше да се поддава на опитите да бъде загладена или оформена в нещо различно от настоящото си състояние. Трябваше нещо много повече от огромен късмет, за да отгледаш някаква култура, различна от вече растящите наоколо диви растения. Крайпътният ресторант и къщата се сливаха с пейзажа, а разположението на земята ги скриваше от онези, които не знаеха, че се намират тук. Особено по това време, рано сутрин, човек виждаше единствено разпрострялата се навсякъде трева, която приветстваше само змиите и нищо друго. Един от малкото въпроси на Али към него беше дали някога е бил хапан, но Франк отдавна се беше научил как да се пази от тези създания.

Али седеше на тясното си легло до стената. Чу тежките стъпки на Франк около къщата. От време на време дядо ѝ се спираше, но тя не помръдваше. Едва когато предната врата се затвори, стана от леглото и дори тогава изчака още малко, преди да излезе в коридора. Не си харесваше стаята. Франк се беше постарал в чистенето ѝ и се бе опитал да ѝ придаде представителен вид с повехналите цветя във вазата и купчината намачкани стари книги, които бе наредил на нощното шкафче, но нищо не можеше да се справи с прашния мирис в цялата къща, който създаваше впечатлението, че не е обитавана. Мястото представляваше грозна развалина в средата на нищото и фактът, че родителите ѝ смятаха, че ще е добре за нея да прекара известно време тук, само показваше, че въобще не я разбират.

На Али не ѝ харесваха подобни мисли. Тя наистина смяташе да е мила с Франк, да се опита да се разбира с него - дори само за да вбеси майка си. Но проклятие, той не ѝ помагаше, като рядко казваше повече от две думи наведнъж, прекарваше по цял ден в крайпътния ресторант, а след работа се настаняваше пред телевизора, за да гледа някакво старо телевизионно шоу, за което беше сигурна, че дори не му харесва.
– Слушай, ако положението се влоши прекалено много, можеш да ни се обадиш - беше ѝ казала майка ѝ със същия изкуствен весел глас, който използваше всеки път, когато я уверяваше, че нещата между нея и баща ѝ са наред.
– Очаквам от теб да се държиш като възрастна, разбра ли? Това е чудесен урок, защото понякога ни се налага
да излезем от зоната си на комфорт.
За Али беше странно да чуе това от устата на майка си, понеже само преди няколко дни тя не мислеше, че е чудесен урок, докато спореше на висок тон с баща ѝ. Но такава си беше мама. Можеше да обърне всичко в скапан житейски урок."
Из книгата