Опитът

"Опитът" на Русана Бърдарска е монументална творба. Книгата представлява сложно взаимодействие между много литературни жанрове. Но тя не остава само на терена на литературата, а интервенира и на терена на документалистиката. Какво е въображението на нашата памет? Какви са любовите и разводите между личното и публичното в собствената ни съдба? Между своето и чуждото? На кой от повествователните гласове от "Опитът" можем да се доверим? Каква е цената на постмодерната игра - и кога всичко става смъртоносно сериозно? Русана отговаря много интимно на тези банални въпроси и минава отвъд стереотипи и автоматизми. Тя е твърде умна жена. И пише ужасно увлекателно. Резултатът е, че виждаме постройката на собственото си време, виждаме я през телескоп и под микроскоп. И предизвикателствата за интелекта са толкова големи, че забравяме кое какво е."
Марин Бодаков

"Русана Бърдарска се ползва умело от семантичните връзки и родства, от метафоричния потенциал на думите и от разнообразна фразеология. Доброто владеене на други езици й позволява да дълбае в коренищата на българския и да изважда оттам негови позабравени компетентности. "Опитът" показва богата ерудиция в полето на хуманитаристиката. За внимателния читател бързо ще стане ясно, че с тези свои текстове авторката опитва една концептуално изведена алюзия с оригиналната същност на есеистичното и "Опитите" на Монтен, акцентирайки същевременно върху кръвната връзка на този жанр с литературния нагон изобщо."
Андрей Захариев

"Мисля, че подобен жанр не се появява всеки ден в българската литература. Бих направила собствен опит да определя този труд: мемоари с елементи на разсъждение, философски есета с автобиографична нишка или, както самата авторка дава определение някъде, "популярна философия с екзистенциални елементи". Във всеки случай мотото преди началото на същинския текст ни уверява съвсем лаконично и не без намигане: "Това е книга". Нека добавя: това е книга на интелигентен, начетен, задълбочен автор. (...)

Това е книга. И тя определено се опитва да каже максимално много неща. Ако трябва да избера един послевкус, то това е заседналата в гърлото горчивина от нашата трагична незначителност, от непосилните мащаби, в които се движи крехкият смисъл на нашия живот, от зловещата красота на звездното небе."
Антония Апостолова за Литературен вестник

"...Но да се върна в детството. С поуката и последствията от истината за неделните разходки на дядо спестих на нашите истината за обитателите на паметника-костница на героите от Септемврийското въстание. Паметникът (двама мъже и една жена, нарамили автомати и вдигнали юмруци) се издигаше в центъра на детската ми джунгла - градската градина. Играехме на криеница и аз се прислоних в нишата на вратата на паметника - дебело стъкло, предпазвано от плетеница ковано желязо. Проврях лице между металните орнаменти и залепих нос на стъклото. Вътре нещо обвито с много бели воали се движеше, опитваше се да отметне воалите. Истински призрак! Но аз не знаех какво е призрак, защото тогава нямаше нито книжки chair de poule*, нито филми на ужасите. Думата "костница" също нищо не ми говореше. Въпреки това се поуплаших, но стоях и гледах нещото вцепенена. Реших, че ще побягна само ако то тръгне към вратата. Улисана в наблюдението, забравих, че се крия, откриха ме, заплюха ме. Хубаво, но главата ми се заклещи в металния обков, та децата извикаха една леля да помогне.

Докато всички се суетяха зад мен, нещото вътре спря да се движи и утихна, белите воали се превърнаха в дълги до пода бели покривки на нещо като голям скрин. По-късно разбрах, че това е именно костницата, където се съхраняват кости, разбира се, човешки, на героите, изваяни естетически отгоре. Одрах си ушите, някак си ми извадиха главата. Нищо не разказах нито на децата и лелята, нито на нашите и баба. Истината си оставаше само за мен. Иначе току-виж, баба ме придружавала и на играта в градската градина, дето беше отсреща и мама само трябваше да излезе на балкона и да ме извика (е, признавам, високо и много пъти). Бързо прощавах на баба за надзирателската ѝ роля и за тътренето с нея до училище на първа костенурска. Освен омразните филии, които мятах през балкона или бутах под общото ни легло (смених тактиката, след като една филия с циганска баница се приземи на тупираната глава на една другарка, а скривалището под леглото се превърна в мравуняк, но и тази истина за гениалното ми решение относно филийките запазвам за себе си), баба ми правеше понякога и палачинки със сладко от бели череши. Няма друга такава сладост! Но тачех баба най-вече заради книжките, които ми четеше, и за интересните неща, които ми разказваше.

Баба ми обясни например, че думите идват от други, много стари езици, които хората са говорели преди, и че думите, които днес използваме, някога може да са означавали други неща. Тази информация силно ме заинтригува и породи многопосочни размисли в чорлавата ми глава. Чудех се защо хората са решили да наричат например ябълката "я-бъл-ка", какво свързва ябълката - ей тази червена ябълка, която трябва да изям - с думата "я-бъл-ка", какво е означавало "я-бъл-ка" в приказното минало и дали хората в приказното бъдеще ще разберат "ябълка", като прочетат "я-бъл-ка". Което ме отведе още по-далеч - отделих света от думите за него и даже започнах да си измислям мои думи. "Ябълка" ми харесваше, но "химикалка" например, хич. Пускайки моите нови думи в обращение, веднага разбрах истинския смисъл на другите, съществуващите вече думи. Никой не ме разбираше, мама нервно искаше да престана с глупостите си - и да си изям ябълката. Значи истинският смисъл на думите беше да се разбираме, като си говорим, да разбираме това, което четем. За да бъдат разбрани моите нови думи, всички трябваше да научат какво означават те и да се съгласят да наричат нещата така. Но всички се бяха наговорили, че "я-бъл-ка" ще означава ето тази и всички други червени, зелени и жълти ябълки, и че "химикалка" ще означава това, с което пишем, различно от молив."
Из книгата