"Стакатото на старата пишеща машина раздираше тишината в стаята. Облак синкав дим беше увиснал над ъгъла, където работеше Бил Тайпин. Очилата бяха бутнати високо над челото му, пластмасовата чашка с кафе подскачаше опасно близо до ръба на бюрото, пепелниците бяха препълнени, лицето му беше напрегнато и сините му очи пробягваха по написаното. Заудря клавишите по-бързо и по-бързо и хвърли поглед през рамо към часовника, който неумолимо тиктакаше зад гърба му. Пишеше тъй, сякаш отвсякъде го дебнеха демони.
Кестенявата му коса, вече започнала да се прошарва, имаше такъв вид, като че ли цяла седмица бе лягал и ставал, без веднъж да се сети да я среши. Лицето му беше гладко избръснато и добро, със силни черти, но при все това в него се долавяше някаква мекота. Не беше от мъжете, които се открояват с красотата си, но изглеждаше силен и привлекателен - мъж, който не само спира погледа, а и поражда желание да общуваш с него. Но не точно сега. В момента той изпъшка, погледна отново часовника и пръстите му още по-яростно заблъскаха клавишите. Накрая настъпи тишина.
Той бързо поправи нещо с химикалката, скочи и грабна купчината листове, над които се беше трудил през последните седем часа, от пет сутринта. А вече наближаваше един... още малко и излъчването щеше да започне! Прекоси тичешком стаята, отвори с трясък вратата, профуча покрай бюрото на секретарката като олимпийски бегач и с пълна скорост продължи по коридора. Отминаваше хората, избягваше сблъсъците, без да забелязва изненаданите погледи и любезните поздрави. Както и друг път заблъска по врати, които се отваряха само на сантиметри, и ръката му се мушна в пролуката, стиснала снопче листа с току-що направените промени. За Бил това беше нещо обичайно. Случваше му се веднъж-два пъти, понякога три-четири пъти месечно, когато решеше, че не му харесва как се развива действието. Автор на най-успешния излъчван през деня телевизионен сериал, той винаги, когато му се струваше, че нещата не вървят добре, спираше, пишеше един-два епизода, обръщаше всичко с главата надолу и се успокояваше. Неговият агент го наричаше най-нервозната майка в телевизията, но знаеше много добре, че е и най-талантливият. Бил Тайпин имаше безпогрешен инстинкт за това, което разпалва интереса на зрителите, и никога не беше грешил. Поне засега.
"Животът заслужава да се живее" продължаваше да е най-гледаният дневен сериал по американската телевизия и беше рожба на Уилям Тайпин. Бе го започнал като средство за препитание, когато беше начинаещ драматург в Ню Йорк и едва свързваше двата края. Залови се с тази идея като на шега и между две пиеси съчини сценария за първия епизод. Тогава пишеше пиеси за второстепенните театри в Бродуей и презираше всичко, което не смяташе за истинско изкуство. Театърът над всичко! Но беше и женен, живееше в Сохо и гладуваше. Съпругата му Лесли беше танцьорка в шоупрограмите на Бродуей и по онова време не работеше, защото беше бременна с първото им дете. В началото той се шегуваше, какъв смях щял да падне, ако сапунената опера има успех и ако това се превърне в големия му пробив в кариерата. Но докато се бореше със сценариите и наръчника за писане на телевизионни сериали, работата престана да е шега и се превърна в един вид мания. Непременно трябваше да успее... заради Лесли... заради детето. А истината бе, че всъщност му беше приятно. Харесваше му.
Телевизионната компания също го хареса. Луди бяха по този сценарий. Синът му Адам и сериалът се родиха почти едновременно - здравото четири и половина килограмово момченце с големите сини очи на баща си и златисти пухкави къдрици, и първото пробно излъчване, включено в лятната програма на телевизията. Сериалът бе посрещнат с възторг и когато през септември внезапно беше спрян, това незабавно предизвика бурни протести. Не минаха и два месеца и "Животът заслужава да се живее" бе върнат на екрана, а Бил Тайпин стана автор на най-успешния дневен телевизионен сериал. Важните решения щеше да взема по-късно.
В началото пишеше епизодите сам и ги пишеше добре, но докарваше до лудост актьорите и режисьора. А кариерата му във второстепенните театри на Бродуей бе вече отдавна забравена. Телевизията моментално обсеби цялата му енергия.
В един момент му предложиха куп пари, за да продаде идеята и просто да стои настрана, да си иде вкъщи, да събира хонорарите и да продължи с пиесите за второстепенните бродуейски театри. Но по това време "Животът", както го наричаше той, се беше превърнал вече в негова рожба, почти колкото и шестмесечния му син. Не можеше да изостави сериала, още по-малко пък да го продаде. Длъжен беше да остане с него. За Бил това беше нещо реално, нещо живо и той внимаваше какво казва на хората чрез него. Говореше за страданията в живота, за разочарованията, ядовете, скърбите, победите, предизвикателствата, вълненията, любовта, истинската красота. Даваше воля на цялата си жажда за живот, на собствената си болка от печалното, на собствената си радост от съществуването. Предлагаше на хората надежда след отчаянието, слънчев лъч след бурите. В същността си сюжетът бе за живота на порядъчни хора. Имаше и злодеи, разбира се, и зрителите ги възприемаха. Но в основата си сериалът беше изграден върху почтеността и това беше причината за непоклатимата привързаност на почитателите му. Той отразяваше същността на своя създател: енергичен, изпълнен с вълненията на живота, порядъчен, доверчив, добър, наивен, умен, съзидателен. Бил Тайпин обичаше своето творение почти като собствено дете, което е длъжен и решен да отгледа. Обичаше го почти колкото Адам и Лесли.
Тогава, в началото, той постоянно се разкъсваше, мяташе се безконечно между вечното желание да бъде със семейството си и стремежа да не изпуска от очи сериала, за да е сигурен, че нещата вървят както трябва и че не е включен някой неподходящ сценарист или режисьор. Гледаше на всички с подозрение и държеше цялата работа под свой контрол. Смяташе, че другите нищо не разбират от неговия сериал - неговата рожба. Крачеше нервно по снимачната площадка като подплашена квачка, вътрешно влуден от грозящите опасности. Продължаваше да пише отделни епизоди, да бди над шоуто и да налага идеите си чрез страничните сюжетни линии. В края на първата година нямаше вече никакъв смисъл да се преструва, че някога ще се върне на Бродуей. Беше затънал, хванат в капана, лудо влюбен в телевизията и собственото си телевизионно творение. Престана дори да търси извинения за пред приятелите от второстепенните театри в Бродуей и открито си призна, че това, което прави, му харесва. Късно една нощ, след като беше писал часове наред, беше измислял нови интриги, нови действащи лица, нови теми за следващия сезон, Бил призна на Лесли, че няма начин да мръдне оттам."
Из книгата
Рейтинг: 9.85 / 13 гласа
