Книга на копнежите

Аз съм Ана. Бях съпруга на Исус бен Йосиф от Назарет. Нарекох го Моя възлюбен, а той на шега ме кръсти Малка гръмотевица. Твърдеше, че чувал грохот в мен, докато спя, подобен на далечен гръм, идещ отвъд долината Нахал Ципори или дори от по-далече, зад река Йордан. Не се съмнявам, че е чувал нещо. Откакто се помня, у мен живеят копнежи, надигат се като нощни птици да извиват глас по тъмно. Това, че съпругът ми е долепял сърцето си до моето на тънката ни постелка и се е вслушвал, е израз на добротата му, която най-много обичах у него. Чувал е как животът ми умолява да се роди.

"Блестящ роман... История, която всички познаваме, но разказана от нов ъгъл. Герои, които оживяват пред нас по изумителен начин. Браво!"
"Daily Mai", Лондон

"Разказът ми започва от четиринайсетата ми година, от вечерта, когато леля ми ме отведе на плоския покрив на голямата къща на баща ми в Сепфора, понесла нещо издуто, увито в парче платно.

Последвах я по стълбата и все поглеждах към загадъчния вързоп, пристегнат на гърба ѝ като новородено бебе, без да мога да отгатна какво е. Леля ми си тананикаше юдейска песен за стълбата на Яков, и то тъй високо, че се притеснявах да не я чуят през открехнатите прозорци на къщата и майка ми да се събуди. А тя ни бе забранила да се качваме заедно на покрива, защото се опасяваше, че Ялта ще напълни главата ми с дръзки идеи.

За разлика от майка ми, за разлика от всяка друга жена, която познавах, леля ми беше образована. Умът ѝ бе като огромна дива страна, излизаща от пределите си. Тя не признаваше граници. Дошла бе при нас от Александрия преди четири месеца по причини, за които никой не желаеше да говори. Не знаех, че баща ми има сестра, докато един ден тя не се появи, облечена в най-обикновена небоядисана туника, с гордо изправено дребно тяло и пламтящи очи. Баща ми не я прегърна, нито пък майка ми. Отредиха ѝ слугинската стая, която имаше излаз към горния вътрешен двор, и останаха глухи за любопитстването ми. Ялта също избягваше отговора на въпросите ми.

- Баща ти ме накара да се закълна да не говоря за миналото си. Предпочита да си мислиш, че съм паднала от небето като птича курешка.

Мама казваше, че Ялта е безочлива в приказките, и като никога бях съгласна с нея. От устата на леля ми извираха интригуващи и съвършено неочаквани слова. Това ѝ харесвах най-много от всичко. Не за пръв път се промъквахме на покрива след мръкване, за да избегнем любопитни уши. Седнала под звездите, леля ми разправяше за юдейски момичета в Александрия, които пишели на восъчни плочи, събрани между дървени рамки – чудесия, която трудно можех да си представя. Редеше разкази за еврейки, които ръководели синагоги, учели заедно с философи, пишели поезия, притежавали къщи. За египетски фараонки. За велики богини.

Ако стълбата на Яков е стигала чак до небесата, то и нашата не падаше по-долу. Ялта имаше зад гърба си не повече от четири десетилетия и половина, но ръцете ѝ вече бяха възлести и обезформени. Кожата по бузите ѝ бе нагъната, а клепачът на дясното ѝ око бе увиснал като повехнало цвете. При все това се изкачваше пъргаво, подобно на грациозен паяк. Сега тя скочи от най-горното стъпало върху покрива, а вързопът на гърба ѝ се разлюля. Настанихме се на плетени от трева постелки с лице една към друга. Беше първият ден на месец тишри, но студените есенни дъждове ги нямаше още. Луната пламтеше над хълмовете. Небето, безоблачно и черно, бе изпълнено с въгленчета. Над града се носеха мирис на питки и дим от готварски огньове. Изгарях от любопитство да науча какво се крие във вързопа, но тя се бе вгледала мълчаливо в далечината и аз се насилих да изчакам.

Собствените ми дръзки идеи лежаха скрити в резбовано сандъче от кедрово дърво в ъгъла на стаята ми: навити на рула пергаментови свитъци и парчета коприна, всичките изписани с моята ръка. Там имаше още тръстикови писалки, нож за подостряне, кипарисова дъска за писане, стъкленици с мастило, палитра от слонова кост и няколко скъпоценни бои, които баща ми бе донесъл от двореца. Макар и почти изразходвани, те пак лъщяха изкусително в деня, когато отворих капака им пред Ялта.

С леля ми стояхме втренчени в този разкош. И двете мълчахме. Тя бръкна в сандъчето и извади пергаментите и свитъците. Малко преди пристигането ѝ бях започнала да записвам историите на матриарсите от Светото писание. Ако човек слушаше равините, би останал с впечатление, че единствените фигури в историята, достойни да бъдат споменати, са били Авраам, Исак, Яков и Йосиф... Давид, Саул, Соломон... Мойсей, Мойсей, Мойсей. Когато най-сетне можех сама да чета Писанието, открих (ти да видиш!), че имало и жени. Ала до една бяха пренебрегнати и забравени, това бе най-тъжното от всичко. Положих клетва пред себе си да запиша делата им и да ги славя, без значение колко са незначителни. Щях да съм хроникьор на изгубени истории. Точно такъв тип дързост мама мразеше от дън душа.

В деня, когато отворих сандъчето пред Ялта, вече бях завършила историите на Ева, Сара, Ребека, Рахел, Лея, Зелфа, Вала и Естир. Но имаше още много, за които да се пише - Юдит, Дина, Тамар, Мириам, Девора, Рут, Хана, Вирсавия, Йезавел.
Затаих дъх и напрегнато наблюдавах как леля ми чете моите писания.
- Точно както си мислех - рече тя с грейнало лице. - Ти си щедро благословена от Бог.
Какви думи само.

До този момент се бях мислила само за странна - недоразумение на природата. Несретница. Проклятие за околните. Отдавна можех да чета и пиша, и притежавах необикновена способност да навързвам думите в истории, да разгадавам езици и текстове, да вадя наяве скрито значение, да удържам противоречиви идеи в мирно съжителство в главата си."
Из книгата