"Стажант
Решението да избера за своя професия медицината е някакво подобие на онзи имейл, който получавате в началото на октомври с молба да си изберете меню за служебното коледно парти. Без съмнение ще изберете пилето, за да няма кофти изненади, и по всяка вероятност всичко ще мине добре. Ама какво ще стане, ако някой точно предния ден пусне във фейсбук гаден клип от птицеферма и неволно станете свидетел как масово им режат човките? Ами ако Мориси умре през ноември и от уважение към него обърнете гръб на своя досега почти изключително месояден начин на живот? Ами ако развиете животозастрашаваща алергия към пържоли? В крайна сметка никой не знае какво ще му се яде на вечеря шейсет вечери преди това.
Всеки лекар избира кариерата си на шестнайсетгодишна възраст - две години преди законът да му позволява да прати на някого по телефона снимка на собствените си гениталии. Докато седиш и си избираш по кои предмети да специализираш, поемаш по траектория, която ще продължи или до пенсията, или до самата ти смърт, и за разлика от служебното ти коледно парти Джанет от отдела по доставките няма да размени своите шишчета с халуми срещу твоето пиле, и няма къде да се денеш.
На шестнайсет години причините за желанието ти да градиш кариера в медицината общо взето идват по линията "Майка ми-баща ми е лекар", "Падам си по медицински сериали" и "Искам да лекувам рака". Първата и втората причина са смехотворни, а третата щеше да си е напълно в реда на нещата, макар и да я вземаш малко прекалено насериозно - стига с това фактически да не се занимаваха учените изследователи, а не лекарите. Освен това да се настоява някой на тази възраст да си държи на думата като че ли е малко нечестно. То е все едно да обявят картинката "Искам да стана астронавт", която си нарисувал на пет години, за правно обвързващ документ.
Лично аз не помня медицината да е била за мен осъзнат избор на професия, по-скоро го определи нагласата ми по подразбиране за моя живот - също като рингтона със звук на маримба или снимката на планинска верига за фон на компютърния ти екран. Израснах в еврейско семейство (макар че членовете му му останаха верни само заради еврейската кухня). Постъпих в учебно заведение, което по същество си беше колбасарска фабрика, само че бълваше медици, адвокати и членове на кабинета. А и татко беше лекар. Все едно че това какъв ще стана го пишеше на стената.
Тъй като във висшите медицински училища кандидатите са десетократно повече от местата, всички те трябва да минат на събеседване и място заслужават само онези, които се представят отлично на строгия разпит. Предполага се, че всички те са пълни отличници по изискуемите предмети и затова учебните заведения вземат решенията си въз основа на неакадемични критерии. Разбира се, това е разумно - лекарят трябва да подхожда психологически към професията, да е способен да взема решения под кошмарен натиск, да съобщава лошите новини на страдащите близки и всекидневно да се справя със смъртта. Той трябва да притежава нещо, което не може да се наизусти, нито да му се сложи оценка - добрият лекар трябва да има огромно сърце и раздута аорта, през която шурти цяло море от състрадание и човешка доброта.
Поне така си мислиш ти. В действителност на медицинските училища не им пука за всичко това. Дори не те проверяват дали ти понася гледката на кръв. Вместо това се вманиачават по извънкласните дейности. Идеалният студент за тях е капитан на два спортни отбора, окръжен шампион по плуване, солист на младежкия оркестър и главен редактор на училищния вестник. В общи линии това си е конкурс за "Мис Чар", но без да ти връчват призова лента. Прегледайте статиите в Уикипедия за всеки един прочут лекар и ще прочетете: "Доказва се като способен играч по ръгби в младежката лига. Отличен бегач на дълги разстояния, а през последната си година в училището е вице-капитан на отбора по атлетика". Това, по-точно, е характеристиката на някой си доктор Х. Шипман, тоест системата може би все пак дава пробойни.
В Импириъл Коледж в Лондон останаха доволни, че съм се отличил по пиано и саксофон в осми клас и съм надраскал някой и друг тъповат отзив за театрални постановки в училищното списание - това ме правеше идеалния кандидат за живота в болничните отделения. И тъй, през 1998 г. си стегнах багажа и поех по коварния път от Дълуич до Южен Кенсингтън, цели шест мили дълъг.
Както можете да си представите, изучаването на всеки един аспект на човешката анатомия и физиология плюс всеки възможен начин тя да даде дефект си е направо гаргантюанско начинание. Обаче гъделът, че един ден ще стана лекар - толкова ти пораства работата, че буквално се налага да си смениш името, все едно си супергерой или международно издирван престъпник, - ме тласкаше през тези предълги шест години към моята цел.
И ето ме, новоизпечен младши лекар.
Можеше да се явя на някое телевизионно състезание в дисциплината "човешко тяло". Всеки у дома щеше да реве пред телевизора, че избраната от мен тема е твърде голяма и широкообхватна и че е трябвало да си избера нещо като "атеросклероза" или "подуване на палеца на крака", но щяха да сгрешат. Аз отговорите щях да ги закова.
Най-сетне дойде време да вляза в болничното отделение, въоръжен с всичките тези изчерпателни знания, и да превърна теорията в практика. Бях навит като пружина, до скъсване. И затова беше истински удар да открия как съм прекарал четвърт от живота си в Лондонското медицинско училище и как това ни най-малко не ме е подготвило за стажантското съществуване, повтарящо историята на доктор Джекил и мистър Хайд.
През деня работата се търпеше, макар да гълташе безумно много време и от нея да ти изтръпваше мозъкът. Всяка сутрин се явяваш за визитация, където целият лекарски екип наобикаля всичките пациенти подред. Мъкнеш се като пате под хипноза с килната загрижено на една страна глава и си записваш всеки гък на началството - да уговориш час за магнитно-резонансна томография, да се обадиш в ревматологията, да назначиш електрокардиограма. Останалия работен ден (и обикновено още четири неплатени часа отгоре) прекарваш в изпълнение на десетки, а понякога и стотици задачи - попълваш формуляри, звъниш по телефони. По същество ти си една натоварена със свръхочаквания система за публично осведомяване. Не е като да съм се скъсвал от учене точно заради това, ама карай да върви.
Пред нощните дежурства, от друга страна, Данте приличаше на Дисни - безмилостен кошмар, заради който съжалих, дето съм се тюхкал, че така и не използвам образованието си. Нощем на стажанта му се връчва пейджърче, наричано на галено "пискун", както и отговорността за всеки един пациент в болницата. За цялата тая шибана пасмина! Нощният стажант и специализантът са долу в спешното и преглеждат и приемат пациенти, а ти си горе в отделенията и си подкарал сам кораба. А корабът е грамаден и на него бушува пожар, а тебе никой не те е учил на мореплаване. Учили са те как да преглеждаш сърдечносъдовата система на пациент, познаваш физиологията на коронарните съдове, но дори и когато разпознаваш всеки признак и симптом на инфаркта, съвсем различно е да се оправиш с инфаркт на живо първия път.
Викат те в отделение след отделение, сестра след сестра, със спешен случай след спешен случай - цяла нощ няма спиране. По-старшите ти колеги приемат в спешното пациенти с конкретен проблем като пневмония или счупен крак. И при твоите пациенти неотложните проблеми са подобни, само че те лежат в болницата - тоест поначало вече хич не са били наред.
"Сглоби си сандвича сам" - симптоми се наслагват върху състояния, а те на свой ред се наслагват върху болести. Виждате пациент с пневмония, приет заради чернодробна недостатъчност, или пациент, счупил крака си при падане от леглото след поредния епилептичен припадък. Ти представляваш едно мобилно спешно отделение, по същество без подготовка и състоящо се от един човек, подгизваш от телесни течности (не точно от онези приятните) и преглеждаш безкраен поток от пациенти, които са обезпокоително зле и преди дванайсет часа за тях се е грижел цял лекарски екип. Изведнъж закопняваш за шестнайсетчасовите административни смени. (Или в идеалния случай за някаква компромисна служба, която нито извънредно надхвърля способностите ти, нито е под тях.)
Или плуваш, или потъваш - и ти се налага да се научиш да плуваш, защото иначе заедно с теб ще потънат цял куп пациенти. Всъщност всичко това перверзно те развеселява. Здрава работа падаше, то е ясно, вярно че работните часове бяха на границата на нечовешкото и несъмнено видях такива неща, че и досега ми е прогорена ретината - но вече бях лекар.
Вторник, 3 август 2004
Ден Първи. Х. ми е приготвил пакетиран обяд. Имам си нов стетоскоп, нова риза и нов имейл адрес: atom.kay@nhs.net. Добре е да се знае, че каквото и да се случи днес, никой не може да ме обвини, че съм най-некомпетентният човек в цялата болница. А дори и да съм, ще набедя софтуера.
Наслаждавам се на потенциала на тази история да разчупи леда, обаче след това в кръчмата приятелката ми Аманда надцаква моя анекдот. Фамилията на Аманда е Сандърс-Вест. Изписали са тирето в името ѝ с букви и са я прекръстили на "аманда.сандърстиревест".
Сряда, 18 август 2004
Пациентът О. М. е седемдесетгодишен пенсиониран топлинен инженер от Стоук на Трент. Но тази вечер Матю ще бъде ексцентричен германски професор с неубедителен акцент. Всъщност не само тази вечер, а и тази сутрин, този следобед и през целия ден, който ще пролежи тук благодарение на своята деменция, утежнена от инфекция на пикочните пътища.
Любимият номер на професор Ом е да се влачи след лекарите по време на визитацията, облякъл наопаки болничния си халат, все едно е бяла престилка (със бельо или без, за да ви сервира сутрешния братвурст) и да подвиква "Да!" "Прафилно!", а сегиз-тогиз и "Гениал!", колчем някой лекар каже нещо.
При визитациите, провеждани от консултантите и специализантите, аз незабавно го завеждам до леглото му и се постаравам медицинските сестри да го задържат под одеялото два-три часа. При самостоятелните ми обиколки го оставям да се повлачи малко подире ми. Не ми е ясно какво точно правя, а дори и когато ми е ясно, не разполагам с бездни от увереност и затова всъщност наличието зад гърба ми на престарял немски член на футболната агитка, който често-често се провиква "Верлихолепно!", доста ми помага.
Днес той се изходи на пода до мен и, за съжаление, се наложи да го пенсионирам."
Из книгата
Рейтинг: 9.00 / 1 глас
