"Олга Алексеевна, за която сега ще става дума, бе родена през 1900 година в богато, безгрижно дворянско семейство. Бледото момиче с бяла моряшка блуза, с разделени на крив път кестеняви коси и такива весели очи, че всички го целуваха там, от дете беше смятано за красавица: безупречният профил, изражението на затворените устни, свиленият блясък на плитката, стигаща почти до кръста - всичко това наистина беше очарователно.
Празнично, спокойно и весело, както отколе бе у нас, премина това детство: слънчев лъч от имението върху обложка на Bibliothèque Rose, класически скреж в петербургските градинки. Резерва от такива спомени представляваше единствената зестра, с която разполагаше, след като напусна Русия през пролетта на 1919 година. Всичко беше в пълен унисон с епохата: майка, умряла от тиф, братът разстрелян - готови формули, разбира се, досадно каканижене - но нали всичко това действително се бе случило, другояче не можеш го каза - няма какво да се превземаш. И така, през 1919 година пред нас е пораснала госпожица с широко бледо лице, прекалено правилно, но все пак много красиво; висока, с мека гръд, винаги с черен пуловер; шал около бялата шия и английска цигара в тънкопръстата ръка с изпъкнала костица на китката.
А в живота ѝ бе имало период - май в края на шестнайсетата ѝ година, - когато през лятото, във вилното селище близо до имението, нямаше гимназист, който да не е готов да се дуелира заради нея, нямаше студент, който... С една дума: особеното ѝ обаяние, което, ако бе просъществувало още известно време, щеше да причини... да нанесе... Но тъй или иначе, нищо подобно не стана - всичко като да беше излишно и напразно: цветя, които я мързеше да натопи, разходки в здрача ту с един, ту с друг, задънени улици на целувки. Тя свободно говореше френски, произнасяйки "жанс", "ау"; наивно превеждаше "грабежи" с думата "grabuges"; употребяваше старовремски изрази от бита на родовитите руски семейства; но много убедително изговаряше "р", макар и никога да не беше ходила във Франция. Над скрина в берлинската ѝ стая картичка с портрета на царя от Серов беше прикрепена с карфица с главичка от фалшив тюркоаз. Беше набожна, но се случваше и в църквата да я напуши смях. С ужасяваща лекота, присъща на всички руски госпожици от нейното поколение, пишеше стихове - патриотични, шеговити, какви ли не.
Около шест години, тоест до 1926 година, живя в пансион на Аугсбургерщрасе (зданието с часовника) заедно с баща си, широкоплещест старец с гъсти вежди и жълти мустаци, с тънки крака в тесни панталони. Той служеше в някакво оптимистично предприятие; носеше му се славата на порядъчен и добър човек; чашката му се услаждаше. Олга Алексеевна насъбра доста познати - все руски младежи. Установи се специфичен, наперен тон. "Да мръднем на кинце-минце." "Вчера ходилихме в Диля." Котираха се всякакви залъгалки, игри на думи, подражания на подражанията. "Не кюфтета, ами страхотия." "Един го няма, друг ти липсва." (Или - със задавен глас, с усилие: "Гус-спуда офицер...").
У Зотови, в силно затоплените стаи, тя лениво танцуваше фокстрот под звуците на грамофона, изящно местеше дълго бедро, държейки на разстояние допушена цигара, и намереше ли с очи въртящия се в ритъма пепелник, тикваше в него фаса, без да спира. Колко прелестно, колко многозначително понякога тайно поднасяше до устните си чаша за здравето на трето лице - гледайки с премрежени очи доверилия ѝ се. Как обичаше на дивана в ъгъла да обсъжда с един или с друг нечии сърдечни работи, скалата на шансовете, вероятността за обяснение - и всичко това с недомлъвки, и с какво съчувствие тогава се усмихваха чистите ѝ, широко отворени очи, с едва забележими лунички по тънката сивкава кожа под тях и около тях... Ала в нея самата никой не се влюбваше и затова запомни простака, който на един благотворителен бал я награби, и плака на голото ѝ рамо, и беше извикан на дуел от младия барон Р., но отказа да се бие. Между другото, Олга Алексеевна употребяваше много често за щяло и нещяло думата "простак": "Простаци", гръдно изпяваше тя, лениво и гальовно. "Какъв простак..." "Тоя е простак..." Но ето че животът ѝ помръкна; нещо се свърши, хората ставаха, за да си отиват... Колко бързо! Баща ѝ почина; тя се премести на друга улица; престана да ходи у познати; плетеше шапчици и даваше евтини уроци по френски в някакъв дамски клуб; така изкара до трийсетата си година. Сега това беше същата красавица с очарователно очертани раздалечени очи и с онзи тъй рядко срещан контур на устните, в който сякаш се съдържаше цялата геометрия на усмивката. Но косите ѝ загубиха блясъка си, бяха лошо подстригани, четвърта година носеше черния костюм, ръцете с лъскави, но неподдържани нокти трепереха от нервност, от хулиганско пушене - а за състоянието на чорапите по-добре да премълчим.
Сега, когато в чантата ѝ копринените вътрешности бяха толкова раздрани (най-малкото, винаги се надяваше да намери някой забравен грош); сега, когато бе толкова уморена; сега, когато, слагайки единствените си обувки, се силеше да не мисли за подметките им, точно така, както влизайки напук на достойнството си в магазинчето за цигари, си забраняваше да си спомня колко вече е задлъжняла там; сега, когато нямаше ни най-малка надежда да се върне в Русия - а омразата, превърната в навик, почти бе престанала да бъде грях; сега, когато слънцето се бе претърколило зад комина - Олга Алексеевна се измъчваше понякога заради разни луксозни реклами, изписани със слюнката на Тантал, представяше си се богата, в ей онази рокля, скицирана с три-четири нагли линии, на онази палуба, под онази палма, до парапета на онази бяла тераса. Е, и още туй-онуй ѝ липсваше."
Из книгата
