Руският ХХ век чете: Класиката, без която не можем

През ХХ век битието на класиката, представите за това кое е значимо се променят почти всяко десетилетие. В Русия през съветско време в някакъв смисъл класиката замества част от религията, служи като знак за отсъстващите институции, дава илюзията за свобода. И когато става дума за обръщането към класическото наследство днес, важно е и това, че самият процес на наследяване е крайно проблематичен. Усещането за “излязлото от бреговете време”, за разрива на епохите, за “изхвърлената от парахода на съвременността” литература, дава отражение десетилетия по-късно.

Тази прекрасна/ужасна класика
Пушкин - “нашето всичко”. Три цвята
“Где е воробьем Катулл и с ласточкой Державин”. (Образът на Державин в прозата на Ходасевич)
Бунтар или покорен грешник (Ахасфер на Николай Мински)
Поемата в проза “Разпадането на атома” на Иванов и “умирането” на класиката
“Египетска марка” на Манделшам - текст и интертекст
Текстовете матрьошки на Владимир Набоков
Матрицата на шаха в “Защита Лужин” на Владимир Набоков и “Партия шах с живи фигури” на Павич
В огледалото на Чеховата “Чайка” (“Чайка” на Борис Акунин)
Чуждият класик, или за кого пада гилотината (“Главата на Гогол” на Корольов)
(Анти) героят на нашето време или по следите на изгубената духовност (“Духless” на Сергей Манаев и “Ампир В” на Пелевин)