Заекът на Йордан Радичков разказва историята на безделника Заяко, който трябва да обгрижва имота и благосъстоянието на сирачето Перуниката. В нелеп инцидент Перуниката губи своя живот и из селото тръгва мълвата, че младежът се е превърнал в тенец. Постепенно селото забравя мълвата и продължава своето кротко съществуване. Хората се събират около новопоявилите се кълвачи в дървото пред старата къща на Перуниката, наблюдават гущери, които се учат да се катерят и посрещат в селото новопристигнала банда ковачи, която се на настанява в къщата на Перуниката. Битието на селото продължава да се оттича, суеверията отстъпват под ... |
|
"Ако сте разпознали алегорията в светите писания, то вече знаете, че адът и раят, като места, в които душата попада след смъртта, според стореното приживе, не съществуват! Това са двете основни психически състояния, в които ни е дадено правото да изберем да съществуваме, докато сме съзнателно тук, на земята! Постигането на баланс между тях, практически е невъзможно! Но има едно трето психическо състояние, което е много по-страшно от това, адът и раят да се сблъскат в противоречив конфликт у нас! В предсказанията на повечето религиозни вярвания е познато като Армагедон! За нашата цивилизация неговото начало може да ... |
|
Притчи за изначалото. ... "Предложените в сборника разкази са пряко свързани с професионалните занимания на автора, с когото още като студенти участвахме в кръжок по фолклор и който посвети живота си да изучава българското народно творчество. Много от мотивите и фабулите - особено тези за вампирите, сме слушали през 70-те години на миналия век от баби и дядовци, които тогава наричахме информатори и които по устен път бяха усвоили знанията на предишните поколения и грижливо ги пазеха в съзнанието си. И все пак разказите на Анатол Анчев не са фолклор, те само се опират на него, използват неговите похвати за ... |
|
"Помниш ли как подтичвахме подир Елена, която се щураше по света - кой знае защо и накъде? Е, сега е спряла (само за малко) под старата маслина, надянала е розови очила и се взира право в теб. Или не - обхожда с поглед света, в търсене на Оня Костадин, с когото ще избяга. Не От, а Към. Към реката, към хлебарницата, към всеки бар, пълен с чужди хора, пробиващи с очи дупки в масите. Не се вижда накъде гледа, скрита зад тези смешни розови очила, само върти глава и слуша вятъра. Много вятър има в тази книга - фучи и блъска, докато изрови болката и я запокити насред забравата, откъдето тя няма да се върне. Никога. Чудиш ... |
|
"Първоначално исках да напиша книга за унищожението на човека. Но когато започнах да пиша, от унищожението не остана много. Останаха, по-точно казано, тези неща, тоест всички последни неща. Само за тях си струва да се говори, и за нищо друго. Някои от главите в тази книга са посветени на детството, други на проблемите на семеизпразването у човека, трети на това, което се нарича любов. А също и на онова, което се сънува. Всички до една, разбира се, са посветени на смъртта, защото писането е разговор с мъртвите. А и без това мъртвите са навсякъде." Валентин Калинов "Разказват, че в джунглите на Южна Америка ... |
|
"Вълните изхвърлиха ключ на брега. Пенливите им гребени го заливаха и го криеха в мимолетните си тънки дантели. Какво ли мога да направя с този ключ, та той за нищо не става, в същото време, като че ми казва: Вземи ме! За нищо не става ли, а ако е отключвал нечия врата, а може би това е вратата на лятото?! То, все още, със солени пръски и галещо слънце се помайва наоколо. Ето го, подскача на ей онази скала. Оттам вика делфините, суши крилете на кормораните. Те разпъват ветрилата им и се оставят на вятъра, да ги разрошва. Ключът ме кара да погледна напред, където е лодката - точица на хоризонта. Дочувам съвсем слабо ... |
|
Хлапета е книга за порастването. Книга за началото и края на детството, когато всеки сам се учи да бъде. В нея има смешни разговори между майка и син до навършване на седемгодишната му възраст. Но - и тъжни разкази за едно отминало детство, това на майката. В книгата се събират различни времена - настояще и минало, предхождани от предвремието на чужди животи и следхождани от безвремието на едно вечно сега. Разказите са напълно автентични и героите са явяват с биографичните си имена. Затова всички прилики с действителни лица и събития не са случайни, а - съвсем преднамерени. Художествената страна на текстовете е в стила, ... |
|
"Уважаеми читателю, Не е за вярване - аз и сега не го вярвам! - но, никога най-малкият днес се оказвам най-старият в преплетените клони на родовото дърво! Как да разбирам това? Фалшива новина? Конспирация? Неуместна шега с набеден късметлия? Нищо сензационно, впрочем! Цял живот така си е било с мене: от ден в ден, от сезон в сезон, от възраст във възраст - винаги съм се озовавал подранил или закъснял, все изненадан, все объркан и подозрителен... Но от това сега какво следва? Може би мемоари? Баберки из опосканите градини на спомените? Кръст на анонимността и шанс светът да занемее пред моята изключителна значимост?& ... |
|
"Заглавието на Николай Петков Когато бях Хемингуей трябва да се вземе съвършено насериозно и да се чете буквално. Неговото, на Петков, всекидневно житие-битие се опитва да го вкарва в рутинно-кръжащото, да го укротява в сивото око на ентропията, но отец Николай не му се дава. Той създава действителност, по-истинна и несравнимо по-смислена от реалността... Въображението е сътворяване на действащи и действителни образи. Те са срещата между различни жизнени динамики, включително тези на създаващия ги. В тях следователно няма нищо съчинено или безжизнено. Те са светът, който живеем. Затова Николай Петков е наясно, че ... |
|
Петър Георгиев Рей е българин, но повече от трийсет години живее в Канада. Дипломиран актьор е, но вдъхновенията му намират най-често израз в цветни живописни платна, дошли сякаш от друг свят. В книгите му откриваме характерното за автора повествование, базирано на философски размисли - стил, познат от предишните му романи (Завоеватели и Мислителят, или насаме с един живял). Пише ги през дългите месеци на пандемията през 2020 - 2021, но твърди, че вдъхновението няма нищо общо с принудителната ни изолация. "Бидейки артист, аз съм си в перманентна изолация. Ние, артистите (предимно художници и писатели), сме ... |
|
Лутаме се между спомени и настояще, търсим смисъл. Защо са се случили определени неща и сме изпуснали други? От нас ли зависи дали ще е щастливо бъдещето ни, или има и други фактори? Освен да ни развълнува, може ли една чужда мечта да осмисли живота ни? Може ли копнежът на някой друг да разруши нас? Къде е балансът между благородството да сбъднеш нечие желание и отказа от своето собствено? Може ли мечтата на другия да се окаже твоя, а ти да не си знаел? Ралица Димитрова разказва емоционално и вълнуващо, по начин, по който малко автори успяват. 10-те разказа в книгата са посветени на една и съща тема - ... |
|
"– Е Гечев, ние с вас ще се разделяме. Помислих, че е дошъл краят на моя престой в Атина, и сърцето ми се сви, защото бях обикнал този слънчев град. Но тъй като нищо не трае вечно... – Не вас - отвърна той. – Мене ме отзовават. Правят ме главен секретар на министерството. Това беше голямо повишение и аз изразих радостта си за него. Но той поклати отрицателно глава. – Аз не се радвам - каза той. – Не след дълго Филов ще стане министър-председател. Тогава ще ме направи министър на външните работи. Германия ще нападне Съветския съюз, ще загуби войната, у нас ще дойдат на власт комунистите и ще ме обесят. Останах смаян ... |