Тук Амели Нотомб не дава воля на въображението си, не се пита "какво би станало, ако", не изобретява екстравагантни имена. Само разказва, както се разказва едно пътуване към детството. С носталгия. Японците имат само една дума за носталгия, казва ни авторката - "натсукаши", и тя означава щастлива носталгия, тя е моментът, в който споменът се връща в паметта и я изпълва с блаженство. "Щастливата носталгия" е книга, в която се запознаваме с една не толкова зрелищна, но много автентична Амели Нотомб.
"Той подхвърляше тези фрази така весело, че не беше трудно да отгатна какво мисли - очевидно бе намерил книгите и появите ми по телевизиите за забавни. Олекна ми, всичко беше наред. Ринри беше като родителите ми, той принадлежеше към категорията хора, които започват да се смеят, щом отворя уста. Така и не разбрах тази реакция, но тя ми беше удобна.
– Ринри, ще бъда в Токио в края на март. Дали ще може да се видим?
– С удоволствие.
– Радвам се!
– Номерът ти не се изписва. Можеш ли да ми го дадеш?
Продиктувах му го и го насърчих да го използва колкото често иска.
– Прегръщам те силно.
– Аз също.
Затворих. Бях развълнувана. Не очаквах всичко да мине така добре. Както бях загряла, реших да се обадя на Нишио-сан, моята скъпа гувернантка, с която не бях говорила от деня след ужасното земетресение в Кобе преди седемнадесет години. Тя говореше само японски, а аз не го бях практикувала от шестнадесет години, но нали така добре се бях справила с чаровната телефонистка от фирмата "Такамацу", пък и с другата, от училище "Накано"? Окуражена, набрах номера на жената, която като малка смятах за моя майка. В Япония дори телефонните сигнали са различни. Чудех се на този феномен, когато в слушалката отекна един млад и жизнен глас.
– Вие ли сте, Нишио-сан? - попитах.
– Да.
Сигурно бе някоя от дъщерите ѝ. Не можеше да е моята гувернантка, която беше вече на шестдесет и девет години.
– Вие ли сте, Киоко?
– Да, аз съм."
Из книгата