"Гората се превърна в лабиринт от сняг и лед. От един час наблюдавах гъсталака срещу мен от мястото си върху клона на едно дърво и вече започвах да се отчайвам. Бурният вятър навяваше плътни снежни пелени, които заличаваха следите ми, но също и тези на евентуалната ми плячка. Гладът ме принуди да се отдалеча от къщи повече, отколкото обикновено се осмелявах, но зимата е тежък сезон. Животните се бяха изпокрили, навлизайки дълбоко в гората, там, където не дръзвах да ги последвам, и това ме принуди да разчитам на слабите, изостанали от стадото животни, да ги убивам едно по едно с надеждата, че те ще ни стигнат да издържим до пролетта. Но не стигаха. Прокарах изтръпнали пръсти по очите си и отстраних вледенените капчици влага от миглите си. Тук нямаше дървета с обелена кора, която да ми подскаже, че са минавали сърни - явно още не са стигнали дотук. Сигурно ще останат на някое място, докато свърши кората на дърветата, и после ще продължат на север, покрай владенията на вълците и може би дори ще навлязат в земята на елфите, Притиан, която никой смъртен не смее да доближи, освен ако не търси смъртта си. От самата мисъл ме полазиха тръпки по гърба, затова я потиснах и се съсредоточих отново върху това, което ме заобикаляше, и задачата, която стоеше пред мен. Само на това бях способна през последните години - опитвах се да оцелея още една седмица, ден, час. А сега, с всичкия този сняг, ще е истински късмет, ако изобщо забележа нещо, особено от мястото си на дървото. Нищо не виждах на повече от пет метра пред себе си. Стиснах зъби, за да не простена, когато скованите ми мускули възнегодуваха срещу раздвижването, отпуснах тетивата на лъка и заслизах от дървото. Снегът, покрит с ледена коричка, хрущеше под оръфаните ми ботуши и аз изскърцах със зъби. Почти никаква видимост, излишен шум... явно това ще е поредният ми неуспешен лов. Оставаха само няколко часа дневна светлина. Ако не си тръгна скоро, ще се наложи да търся пътя към дома в мрака, а предупрежденията на градските ловци още бяха живи в съзнанието ми: из гората дебнат огромни вълци, и то много.
Да не споменавам за слуховете, че наоколо били забелязани странни създания - високи, зловещи и опасни. Само да не са елфи, така се молеха ловците на отдавна забравените ни богове, така се молех и аз с тях. За осемте години, откакто живеехме в селото, едва на два дни път от границата с безсмъртния Притиан, никога не сме били нападани. Макар пътуващите търговци понякога разказваха истории за погранични градове, превърнати в пепелища. Тези истории, които преди време се чуваха сравнително рядко и старейшините на селото приемаха просто за слухове, през последните няколко месеца се превърнаха в постоянна тема на разговор всеки пазарен ден. Рискувах много, отдалечавайки се толкова в гората, но вчера бяхме дояли последния комат хляб, а сушеното месо свърши предишния ден. Въпреки това предпочитах да прекарам още една нощ с празен стомах, отколкото да се превърна във вечеря за някой вълк. Или елф. Не че по мен имаше кой знае колко месо. По това време на годината вече бях толкова кльощава, че спокойно можех да си преброя ребрата. Тръгнах възможно най-безшумно между дърветата, притиснала ръка към хлътналия си, стържещ от болка корем. Отсега знаех с какви очи ще ме посрещнат двете ми по-големи сестри, когато се върна в колибата ни с празни ръце за пореден път. Огледах се внимателно и след няколко минути приклекнах насред гъсталак от калини, с натежали от снега клони. През тези клони добре виждах една полянка и ручея, който течеше през нея. Дупките, пробити в леда, сковал повърхността му, говореха, че се използва често. Ако имам късмет, ще се появи животно. Ако имам късмет. Въздъхнах, подпрях лъка си на земята и притиснах чело към дървената дъга. Нямаше да доживеем до края на седмицата без храна. В селото вече имаше достатъчно семейства, принудени да просят, за да се надявам на подаяния от по-заможните жители на близкия град. Вече съм виждала с очите си каква милостиня се откъсва от сърцето им.
Наместих се в по-удобно положение и успокоих дишането си, след което наострих уши в опит да доловя някакъв друг звук, освен свиренето на вятъра. Снегът валеше ли, валеше, танцуваше и се вихреше из въздуха като блестящи искри, чисто бял на фона на кафявото и сивото на горския свят. Пряко волята си, въпреки вкочанените ми крайници, укротих онази безмилостна, гневна част от себе си, за да се насладя на гледката на потъналата в сняг гора. Някога за мен беше втора природа да изпитвам радост от контраста в цветовете на току-що поникнала трева и тъмна, разорана земя, или на аметистова брошка, придържаща дипли зелена коприна. Някога мечтаех, дишах и мислех в цветове, светлини и форми. Дори понякога си мечтаех за деня, в който сестрите ми ще се омъжат и ще останем само двамата с татко, ще имаме достатъчно храна, достатъчно пари, за да мога да си купя малко бои, и достатъчно време, за да излея тези цветове и форми на хартия, платно или стените на колибата.
Тази мечта едва ли ще се сбъдне скоро, ако изобщо някога се сбъдне. Затова ми оставаше само да си открадвам мигове като този, в който се възхищавах на бледата зимна светлина върху снега. Не си спомнях кога за последен път си позволих да спра и да се възхитя на нещо прекрасно или интересно. Откраднатите часове в порутената плевня с Айзък Хейл не се брояха - тези часове бяха изпълнени с глад и празнота, понякога с жестокост, но никога не бяха прекрасни. Свистеното на вятъра утихна до лека въздишка. Сега снежинките падаха лениво - едри, плътни снежинки, които се трупаха по дърветата. Смайващо смъртоносната, изящна красота на снега. Потръпнах от мисълта, че трябва да се върна към калните, замръзнали пътища, които водеха към селото, към задушната топлина на колибата ни. Храстите около полянката зашумоляха. Инстинктивно вдигнах лъка. Надзърнах между клоните на калините и дъхът ми секна. На по-малко от трийсет крачки стоеше дребна сърна, още неизпосталяла от студа, но достатъчно отчаяна в опита си да смъкне кората от едно дърво, без да подозира за опасността,
която я дебне. Една такава сърна ще изхрани семейството ми за седмица, а може и повече.
Устата ми се напълни със слюнка. Тиха като вятъра, който въздишаше из мъртвите листа, се прицелих в нея. Тя дори не подозираше, че смъртта е само на метри от нея. Продължи да къса ивици кора и да дъвче бавно. Мога да изсуша половината месо, а останалото да изядем веднага - задушено, пайове с месо... Мога да продам кожата или пък да направя дрехи от нея за някоя от нас. Трябваха ми нови ботуши, но пък Илейн се нуждаеше от ново наметало, а Неста имаше навика да пожелава всичко, което някой друг притежава. Пръстите ми се разтрепериха. Толкова много храна... спасение. Поех си дълбоко дъх, за да се успокоя, и отново се прицелих. Тогава зърнах в съседния гъсталак калини две златисти очи. Гората притихна. Вятърът замря. Дори снежинките застинаха неподвижно. Ние, смъртните, вече не се молехме на богове, но ако знаех забравените им имена, сега щях да се помоля. На всички тях. Скрит в гъсталака, вълкът пропълзя напред към нищо неподозиращата сърна. Беше огромен, колкото пони. Устата ми пресъхна. Беше един от огромните вълци, за които ме предупреждаваха. Никога досега не бях виждала толкова голям вълк. Въпреки размерите му, сърната нито чуваше, нито усещаше присъствието му. Ако идваше от Притиан, ако беше някакъв вид елфическо създание, опасността да бъда изядена е най-малкото ми притеснение. Ако вълкът е елф, трябва вече да съм побягнала. И все пак... Може би ще направя услуга на света, на селото, на себе си, ако го убия и остана незабелязана. Не е трудно да пратя една стрела в окото му. Но въпреки размерите си, вълкът изглеждаше като вълк, движеше се като вълк. Животно е, казах си. Просто животно. Имах ловджийски нож и три стрели. Две от тях бяха обикновени - прости и ефективни, и за такъв огромен вълк ударът с някоя от тях сигурно ще е като ужилване от оса. Но третата ми стрела, най-дългата и тежката, купих от пътуващ търговец едно лято, когато имахме достатъчно медни монети за глезотии. Стрела, издялана от планински ясен, с железен връх.
Всички знаеха, че елфите мразят желязото, но само ясеновото дърво беше в състояние да отслаби безсмъртната им лечителска магия за достатъчно дълго време, че да може някой смъртен да нанесе фатален удар. Поне така се говореше. Единственото доказателство за ползата от ясена беше фактът, че много рядко се намираше. Виждала съм рисунки на такива дървета, но никога не съм ги виждала със собствените си очи, не и след като Върховните елфи ги изгориха преди много, много време. Бяха останали съвсем малко - дребни, хилави дръвчета, скрити от местните благородници зад високи стени. Седмици наред, след като купих стрелата, се чудих дали това прескъпо парче дърво не е загуба на пари и от три години тя лежеше в колчана ми. Сега я извадих, без да се колебая, с пестеливи движения, за да не ме забележи чудовищният вълк.Стрелата беше дълга и достатъчно тежка, за да го нарани, а може би и да го убие, ако се прицеля добре. Ако убия вълка, сърната ще избяга. Ако стрелям в сърната, вълкът ще се хвърли или към гърлото ми, или към трупа и така ще унищожи ценната кожа и не по-малко ценната мас на животното. Гърдите ми се стегнаха болезнено. И в този момент си дадох сметка, че животът ми се свежда до един въпрос: Сам ли е вълкът? Стиснах здраво лъка и опънах тетивата. Бях добър стрелец, но за първи път се изправях срещу вълк. Приемах го като късмет, като благословия. Но сега... не знаех къде е най-добре да го ударя, не знаех и колко са бързи. Не мога да си позволя да пропусна целта. Не и когато разполагам само с една ясенова стрела. Ако под тази козина наистина тупти елфическо сърце, прав му път. Прав им път на всичките, след онова, което ни причиниха. Няма да допусна този тук да се промъкне по-късно в селото, за да сее смърт и разруха. Нека умре тук и сега. Радвам се на възможността именно аз да го довърша. Вълкът пропълзя още по-близо и под една от лапите му - всяка по-голяма от ръцете ми, изпращя клонче. Сърната замръзна. Огледа се наляво и надясно, наострила уши към сивото небе. Тъй като вълкът се беше снишил сред храстите, тя нямаше как да го види или да подуши присъствието му. Той наведе глава, а едрото му сребристо тяло - идеално прикрито сред снега и сенките, се отпусна на земята. Сърната гледаше в грешната посока. Местех погледа си от сърната към вълка и обратно. Поне беше сам и ми е спестена глутницата. Но ако изплаши сърната, ще се окажа сама срещу огромен, изгладнял вълк - може би елфически, който си търси плячка. А ако я убие... Ако не преценя ситуацията правилно, моят живот няма да е единственият изгубен. Но през последните осем години животът ми не беше нищо друго, освен низ от рискове, докато ловувах в гората, и в повечето случаи преценката ми беше точна. През повечето време. Вълкът изскочи от храсталака като сребриста светкавица, с оголени жълти зъби. На открито се оказа дори по-огромен, същинско чудо от мускули, скорост и брутална сила. Сърна- та нямаше никакъв шанс. Пуснах стрелата преди да я е разкъсал цялата. Стрелата потъна между ребрата му и, кълна се, земята потрепери. Той изрева от болка и пусна шията на сърната. Кръвта му обагри снега, рубиненочервена.
Той се извъртя към мен, с разширени жълти очи, настръхнал. Гърленото му ръмжене отекна в празния ми стомах, когато скочих на крака, разпръсквайки сняг около себе си, и се прицелих с втората стрела. А вълкът просто... ме погледна. Муцуната му беше окървавена, стрелата стърчеше противно от тялото му. Снегът отново заваля. Той ме погледна толкова настойчиво и изненадано, че веднага запратих към него втората стрела. За всеки случай. В случай, че разсъдъкът, който долових в очите му, е от безсмъртния, злия вид. Той не се опита да избегне удара и стрелата прониза голямото му жълто око. Пред очите ми се завъртяха цветове и мрак, размътиха зрението ми и се смесиха със снега. Вълкът се строполи на земята. Краката му потрепваха и вятърът разнесе тихо скимтене. Невъзможно - трябваше вече да е умрял, не тепърва да умира. Стрелата се заби в окото му почти до края, украсена с гъши пера. Вълк или елф, няма значение. Не и с ясеновата стрела. И все пак ръцете ми трепереха, когато отупах снега от себе си и се приближих до животното, без да скъсявам прекалено много разстоянието помежду ни. От раните, които му нанесох, бликаше кръв и оцветяваше снега в алено. Той задраска с лапа по земята. Дишането му се забави. Дали го болеше много, или скимтенето е опит да отблъсне смъртта? Не съм сигурна, че искам да знам. Снегът валеше около нас. Взирах се във вълка, докато сребристочерните му като снежен обсидиан гърди спряха да се повдигат и спадат. Вълк. Определено вълк, въпреки размерите. Тежестта в собствените ми гърди изчезна и дъхът ми излезе в облаче, когато въздъхнах дълбоко. Поне ясеновата стрела доказа, че е смъртоносна, без значение кого или какво уби.
Един бърз оглед на сърната ми показа, че мога да нося само едното животно и дори това ще е трудна работа. Но беше срамота да оставя вълка така. Макар че загубих ценни минути - минути, в които някой хищник можеше да надуши кръвта, одрах вълка и почистих стрелите си колкото можах. Поне си стоплих ръцете. После увих кървавата му кожа около разкъсаната шия на сърната, преди да я метна на раменете си. До колибата ни имаше няколко километра път и нямаше нужда да оставям кървава следа, която всеки звяр със зъби и нокти да надуши и да ме последва."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 9.14 / 21 гласа 
Добави мнение 
