Първият телефонен разговор с небето

Любимият на читателите автор на бестселърите "Вторници с Мори" и "Пет срещи в рая" ни поднася най-вълнуващата си и магична творба: загадка, която се развива с всяка следваща страница, и същевременно - роман-медитация за силата на връзките между хората.

Една сутрин в малкото градче Колдуотър в Мичиган започват да звънят телефони. Гласовете отсреща твърдят, че се обаждат от небето. Дали това е най-голямото чудо на всички времена? Или жестока измама? Новината за странните обаждания плъзва и множество хора се стичат в Колдуотър, за да участват в събитията. По същото време от затвора излиза изпадналият в немилост пилот Съли Хардинг, който намира родния си град обхванат от "треска за чудеса". Дори малкият му син носи телефон играчка, с надеждата да разговаря с майка си, която е на небето. Водейки ни плавно от епохата на изобретяването на телефона през 1876 г. към света, достигнал ново ниво на комуникации, Мич Албом ни увлича в спиращо дъха приключение, изпълнено с неистова надежда.

Романът е виртуозен разказ за любовта, историята и вярата.

"Валеше студен, ситен като мъгла дъжд, което не беше необичайно за септември в Колдуотър - малко градче, разположено само на няколко мили от езерото Мичиган. Въпреки хладното време Съливан Хардинг излезе пеша. Можеше да вземе колата на баща си, но след десет месеца зад решетките предпочиташе да повърви на въздух. Облечен със старо велурено яке и шапка за ски, той подмина гимназията, в която бе учил преди двадесет години, после дърводелската работилница, която беше затворила миналата зима, магазина за стръв и рибарски такъми с наредените като сардини лодки под наем, бензиностанцията със служителя, който се взираше в ноктите си, облегнат на стената. "Моят град", помисли си Съливан. Той стигна, за където бе тръгнал, и изтри обувките си в сламената изтривалка с надпис "Дейвидсън и синове". Забелязал малката камера над рамката на вратата, инстинктивно свали шапката си, приглади гъстата си кафява коса и погледна в обектива. Изчака около минута, после сам си отвори и влезе. Топлината в погребалния дом беше почти задушаваща. Стените бяха облицовани с ламперия от тъмен дъб. На едно бюро без стол лежеше разтворена книга за посетители.
– Мога ли да ви помогна?
Директорът, висок, слаб мъж с дребен кокал, бледа кожа, рунтави вежди и рядка коса със сламен цвят, стоеше със скръстени ръце. Изглеждаше малко под седемдесетгодишен.
– Аз съм Хорас Белфин - представи се той.
– Съли Хардинг.
– А, да.
"А, да", помисли си Съли. Този, който пропусна погребението на жена си, защото беше в затвора. Беше добил този навик - да довършва недовършени изречения, убеден, че думите, които хората не изричат, са по-силни от вече казаните.
– Жизел беше моя съпруга.
– Съжалявам за загубата ви.
– Благодаря.
– Беше прекрасна церемония. Предполагам, че семейството ѝ ви е казало.
– Аз съм семейството ѝ.
– Разбира се.
Двамата замълчаха.
– Останките ѝ?
– В колумбария са. Ще взема ключа.
Той се запъти към офиса си.
Съли взе една брошура от масата. Отвори я и попадна на изречение за кремацията. "Кремираните останки могат да бъдат разпилени над морето, поставени в балон с хелий, разпръснати от самолет..." Хвърли брошурата обратно. "Разпръснати от самолет." Дори Бог не можеше да е толкова жесток."
Из книгата