Иржи Менцел
Капризни години

В спомените си Иржи Менцел описва детството си и формиралата го културна среда в Прага; следването си във ФАМУ и причините да се посвети на киното, въпреки че първата му любов е театъра; реализацията на най-известните му филми като "Строго охранявани влакове" и "Капризно лято" в годините на славната чехословашка нова вълна. За първия от тях Менцел печели "Оскар" и се превръща в един от мъжете на Пражката пролет от 1968 г. Затова и описанието на следващия тягостен период - 70^-те години, след инвазията на "братските" армии в Чехословакия и налагащия се тоталитаризъм е история за борба срещу глупостта и некомпетентността на началници и партийната бюрокрация, на унижения и компромиси. Спомените стигат до 1988 г. - възстановяването на свободата и демокрацията в Чехословакия.

Менцел си спомня и общуването си с ярки личности на чехословашкото кино, любимия си писател Бохумил Храбал, приятели, колеги и актьори. Наред с киното, Менцел отделя внимание и на театралната си кариера в страната и чужбина, както и на изявите си като актьор. Остроумни, въпреки перипетиите и спънките от завистници, са разказите за създаването на филмите му. Наред с приятното и забавно четиво, Менцел отделя специално внимание на генезиса и формирането на своите творчески методи, на вижданията си за киното. През целия текст се прокарва една простичка максима: "Искам да правя филми така, че хората да ги харесват и да обичат да ги гледат".

Иржи Менцел е роден през 1938 г. в Прага, Чехословакия (Чешка Република). Той е един от най-значимите съвременни кинематографисти, принадлежащи към поколението на "чешката нова вълна". Заедно с Милош Форман, Вера Хитилова и Яромир Иреш, Менцел вписва името си в световната енциклопедия на киното и получава признание като един от най-големите майстори на комедийното изкуство на двайсети век.

"Церемонията "Оскар". Нашето пребиваване в Холивуд малко се проточи, защото в онези дни убиха Мартин Лутър Кинг и имаше национален траур. Тържественото връчване на наградите "Оскар" се отложи с два дни. Всички тези дни, до самия край, ние преживяхме като в някакъв сън - вечно леко недоспали, ошашавени от американския английски и от необичайната среда. Всички ме потупваха по рамото, но аз не ги разбирах, бяха ме научили на една-единствена фраза, която щеше да ми трябва, ако получа "Оскар". Церемонията по връчванията днес е добре позната на всеки: в един напрегнат момент някаква известна кинозвезда на подиума отваря плик и обявява името на единия от петте номинирани, щастливецът съответно става, подава насам - натам ръце, после тръгва към подиума, всички ръкопляскат, като останалите четирима, които са се разминали с "Оскара", се усмихват и ръкопляскат най-много. На подиума после всички, които са там, се прегръщат и си разменят целувки и най-накрая споменатият щастливец трябва да каже няколко думи. Бяха ме научили да кажа: "Ай ем вери глед дат американс лайк дъ чехословак мувис" - сиреч като патриот да припомня, че и предходната година същата награда е получил чехословашки филм и че ние там в Прага сме страхотни във филмовия бранш.

Бяха ми набили тази фраза, седяхме после в огромната зала в Санта Моника, където се провеждаше церемонията по връчването. Между обявяването на наградите имаше някакви изпълнения, тоест шоу. Тогава още не бе такава скука като днес - най-важното през цялата вечер сега са рекламите. Между отделните връчвания имаше изпълнения на най-големите звезди на шоубизнеса. През трите часа можах да видя на живо Луис Армстронг, Ела Фицджералд, Барбра Стрейзанд, Франк Синатра, големи бигбендове, не си спомням вече кого още. Дори само заради това си заслужаваше екскурзията до Щатите. Водещ бе Боб Хоуп. Когато дойде моментът да се обяви кой е носителят на "Оскар" за най-добър чуждоезичен филм, стана голям гаф. Трябва да знаете, че по онова време средностатистическият американец знаеше за Европа толкова, колкото ние днес за африканските племена.

Когато някъде кажех, че съм от Чехословакия, двама от трима ме питаха как е Тито. Дани Кей, глупакът на сцената, който държеше в ръцете си плика с името на отличения филм, присви очи към бумагата, която бе измъкнал от плика, и обяви в микрофона: "The winner is - Yugoslav film - и Саша Петрович, който също бе номиниран за фантастичния си филм Срещал съм и щастливи цигани, се надигна от креслото, а Дани Кей продължи: "Closely Watched Trains!", Саша се срути в креслото и за малко да получи инфаркт. А аз станах, леко пребледнял, само усетих, че оркестърът свири нашия химн. "А стига, бе, то туй е като на олимпиада", си казах. На подиума взех златната статуетка, Дани Кей ме прегърна през раменете и ме поведе към задната част на сцената. Там имаше редица практикабли и той ме водеше от един към друг. Под нас гъмжеше от журналисти и фотографи. Нямах преводач, всички пъхаха под носа ми микрофон и аз казвах само единственото, което знаех: I am glad, I am glad. Дани Кей прие всичко това като своя изява и взе да си приказва с журналистите, а аз стърчах там като бостанско плашило.

При едно тържество в Академията тази година ми показаха запис на церемонията от 1968 г. Не съм бил справедлив към Дани. Той си го е казал съвсем точно от подиума, но гласът му е бил заглушен от репродукторите, които със закъснение са заявявали съдбоносното "The winner is Yugoslav film", което едва не докара до инфаркт Саша Петрович. Сетне, с "Оскара" в ръце, ме отведоха обратно в залата. Седнах си на мястото, сложих статуетката на пода между краката си и продължих да гледам програмата. По едно време, не знам защо, погледнах наляво от себе си. Там седеше Фей Дънауей, актрисата от "Бони и Клайд", и ревеше, та се късаше. Не бе получила "Оскар". До нея седеше партньорът ѝ Уорън Бийти, който също не бе награден. Дъвчеше усилено дъвка, сякаш за да преглътне огорчението си. Малко по-нататък седеше друг неуспял кандидат, и той наскърбен. Пред мен беше Род Стайгър, който бе получил "Оскар". Той се извърна към мен и ме потупа по рамото - сиреч: браво, момче!

Едва сега, след като видях истериите на звездите, разбрах какво значи за всички тези хора златната статуетка. А аз я крепях на земята между краката си. Усетих, че другите могат да приемат това за неуважение, и за да не ги обидя, я сложих в скута си. После дойдоха да ми напомнят, че е време да потеглим към летището. Тържеството още не бе приключило, но ние не можехме да останем, разминахме се и с банкета след това. Трябваше да се върна в Прага, защото там ме чакаше екип и първи снимачен ден на Престъп­ление в шантана. Същата нощ отлетяхме за Ню Йорк. А "Оскара" ми го взеха, преди да тръгна - трябвало да гравират на него името ми."
Из книгата

Колибри ООД
София, 1000
ул. Иван Вазов 36
colibri@colibri.bg