"Моят предишен живот
Казвам се Едгар Фриймантъл. Навремето бях голяма клечка в строителния бизнес. В Минесота - в предишния си живот. Научих фразата "моя предишен живот" от Уайърман. Иска ми се да ви разкажа за него, но чакайте да свърша разказа за Минесота. Признавам, че постигнах успеха, за който мечтае всяко американско хлапе. Все повече се издигах в компанията, където започнах работа, а щом стигнах до самия връх, напуснах и основах собствена фирма. Шефът ми се изсмя и заяви, че до една година ще фалирам. Мисля, че това е обичайната реакция на повечето шефове, когато някой от младите им енергични подчинени ги зареже, за да си опита късмета.
На мен ми потръгна. Минеаполис и главният град Сейнт Пол процъфтяваха, процъфтяваше и компанията "Фриймантъл". Когато пазарът се свиваше, не се опитвах да се правя на голям играч. Ръководех се от интуицията си и в повечето случаи тя не ме подвеждаше. Малко преди да навърша петдесет, двамата с Пам вече притежавахме четирийсет милиона долара. И се обичахме както преди. Родиха ни се две момиченца и в края на семейния ни златен век Илзе учеше в частния университет "Браун", Мелинда преподаваше във Франция в рамките на програма за международен обмен. Преди всичко да се обърне наопаки, с жена ми възнамерявахме да ѝ гостуваме.
Претърпях злополука на строителната площадка. Нищо драматично - просто когато един пикап, дори да е "Додж Рам" с всичките му екстри, влезе в стълкновение с грамаден кран, пикапът неизменно губи. Отдясно черепът ми само се пукна. Лявата страна на главата ми се удари толкова силно във вратата на доджа, че получих три фрактури. Или май бяха пет. Паметта ми се възвърна донякъде, но не е силна както преди. Диагнозата бе мозъчна контузия. Ребрата ми бяха счупени. Костта на дясното бедро бе раздробена. Въпреки че запазих петдесет процента от зрението на дясното си око (има дни, през които виждам и по-добре), загубих дясната си ръка.
Вероятно трябваше да загубя живота си, но оцелях. Очакваше се да остана умствено ограничен (какъвто бях в началото), обаче ми се размина. Донякъде. По същото време ме напусна жена ми - не донякъде, а съвсем. Бракът ни бе оцелял цели двайсет и пет години, но нали знаете поговорката, че злото никога не идва само. Навярно няма никакво значение - станалото - станало. Случило се е, край. И понякога е за добро. Под слабоумен разбирам, че не разпознавах хората (дори жена си), не разбирах какво се е случило с мен и защо ме измъчва толкова нетърпима болка. Сега, четири години по-късно, дори не си спомням характера и степента на тази болка. Знам, че ме терзаеше и че бе непоносима, ала интересът ми вече е чисто теоретичен. Тогава, естествено, не ми беше до никакви теории. Тогава ми се струваше, че съм попаднал в ада, без да имам представа защо съм там.
"Първо се страхуваш, че ще умреш, а после - че няма да умреш." Така твърди Уайърман, а той го знае най-добре; все пак е прекарал цял сезон в ада. Болеше ме всичко. Постоянно. Жестокото главоболие не ме напускаше, зад челото ми вечно бе полунощ, отмервана от ударите на грамаден часовник. Заради увреденото си дясно око виждах света през кървава пелена и нямах представа що за свят ме заобикаля. Не знаех названията на предметите. Помня деня, в който Пам влезе в стаята ми (още лежах в болницата) и застана до леглото ми. Вбесих се, задето стои права, след като в ъгъла се мъдри онова нещо, върху което се сяда.
– Вземи старчока - казах. - Седни на старчока.
– За какво говориш, Едгар?
– Старчока, стареца! - изкрещях аз. - Вземи шибания дъртак, тъпачко! - Главата ми се пръскаше от болка. Пам заплака. Ненавиждах я за този хленч. Защо плачеше? Не тя бе затворена в кафез, нито пък наблюдаваше света през червена пелена. Не тя беше маймунката в клетка. После внезапно ме осени. - Взимай столетника и седни! - Столетник вместо стол - само тази дума изникна в разкашкания ми мозък.
Гневът ми не стихваше. Двете медицински сестри на средна възраст, които нарекох Суха трътка едно и Суха трътка две, сякаш бяха героини от мръснишки разказ на доктор Сус. Доброволката санитарка кръстих Косматото бонбонче - понятие си нямах защо, но май беше свързано със секса. Във всеки случай поне за мен. Щом позаякнах, започнах да налитам на бой. Два пъти се опитах да наръгам Пам и единият опит се оказа успешен, само че ножът беше пластмасов. Въпреки това ѝ направиха два шева на китката. Понякога се стигаше дотам, че трябваше да ме връзват.
Един епизод от тогавашния ми живот се е запечатал в паметта ми: жарък следобед към края на едномесечното ми пребиваване в баровския санаториум за възстановяващи се, скъпият климатик е повреден, аз съм завързан за леглото, по телевизията върви сапунен сериал, хиляди полунощни камбани ехтят в главата ми, болката изгаря като нажежен ръжен дясната половина на тялото ми, липсващата дясна ръка ме сърби, липсващите ми десни пръсти потръпват, трябва да изкарам още време без оксиконтин (колко точно не мога да кажа, понеже не познавам часовника); от алената мъглявина изплува медицинска сестра - същество, изпратено да наглежда маймуната в клетката, и ми казва: "Искате ли да видите жена си?". Аз отговарям: "Само ако носи пистолет да ме гръмне".
Струва ти се, че болката никога не ще те изостави, ала един ден тя изчезва. Тогава те отвеждат вкъщи и заменят болката с агонията на физиотерапията. Червената мъгла е започнала да се разсейва. Психотерапевтът, специалист по хипнотерапия, ми показа няколко ефективни способа за потискане на фантомните болки и сърбежа в отрязаната ръка. Доктор Кеймън. Именно той ми подари Рийба - едно от малкото неща, които взех със себе си, когато изкуцуках от предишния си живот и започнах този на Дума Ки.
– Този метод за потискане на гнева още не е официално одобрен - предупреди ме доктор Кеймън (по-късно реших, че може би ме е излъгал, за да приема Рийба). Каза ми, че трябва да й дам името на човек, когото мразя, ето защо, въпреки че тя приличаше на Луси Рикардо, я нарекох на една моя леля, която ми дърпаше ухото, когато не си изяждах морковите. Не минаха и два дни, и аз ѝ забравих името. В съзнанието ми изникваха само мъжки имена, всяко от които ме вбесяваше още повече: Рандъл, Ръсел, Рудолф и така нататък.
Вече си бях у дома. Пам ми донесе закуската и вероятно по изражението ми разгада как се чувствам, понеже се напрегна, готвейки се за взрив от емоции. Макар да бях забравил името на пухкавата червенокоса антигняв-кукла, която психологът ми даде, помнех как да я използвам в подобни ситуации.
– Пам - обърнах се към жена си, - трябват ми пет минути, за да се взема в ръце. Ще се справя.
– Сигурен ли си?
– Да, само махни този подгъз и си го заври в напудрената физиономия. Ще се справя.
Не знаех дали ще е така, но тъкмо това трябваше да кажа. Забравил бях името на тъпата кукла, но помнех ключовата фраза: "Ще се справя". Типично за края на предишния ми живот - продължавах да повтарям "Ще се справя" дори когато знаех, че няма и че съм прецакан, двойно прецакан, тотално прецакан и захвърлен на самотек.
– Ще се справя - повторих; един бог знае как съм изглеждал, понеже тя отстъпи, без да каже и дума, а чашата върху подноса, който държеше, затрака в чинийката.
Щом излезе, вдигнах куклата и се вгледах в тъпите ѝ сини очи, докато пръстите ми мачкаха тъпото й меко тяло.
– Как се казваш, прилеп грозен? - изкрещях аз. Изобщо не ми хрумна, че Пам ме слуша по интеркома в кухнята заедно с медицинската сестра, дежуряща през деня. Но дори и интеркомът да не работеше, щяха да ме чуят през вратата, толкова силно виках.
Започнах да разтърсвам куклата. Главата й се мяташе, синтетичната й коса се развяваше. Пулеше големите си очи, сякаш казваше: „Ауууу, мръсник такъв!“ по подражание на Бети Буп3, сладураната от архивните анимации, които чат-пат още се излъчват по кабеларките.
– Как се казваш, кучко? Как се казваш, путко? Как се казваш, жалка парцалена курво? Кажи си името! Кажи си името! Кажи си името, иначе ще ти избода очите, ще ти изтръгна носа, ще ти скъсам пу..."
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
