Иваил цар - книга 1

Книга първа от историческата поредица за "Иваил цар" - един от най-противоречивите и загадъчни български владетели. Добрите исторически романи са рядкост, но несъмнено можем да причислим "Иваил цар - книга 1" към тях. Едновременно достоверен и увлекателен, без да се цели нито в суховатата фактология, нито да се заиграва с читателя. Книгата вплита в сюжета си информацията от всички известни исторически източници за живота на тази интригуваща личност. Но пък фактът, че това, което можем да прочетем от съвременниците на Ивайло, е твърде оскъдно, дава на писателя възможността да си позволи собствен прочит. И той го прави, при това с размах.

"Иваил цар" е харизматичен, дързък, непокорен, силен, раздиран от вътрешни борби и съмнения в начина, по който е устроен светът. Обича, но е воден от гняв. Предвожда другите с желязна десница, но сам е разкъсван от противоречия. Тръгва от дъното, но има дързостта да запише името си в историята. Минава през живота на един дъх, но е вълнуващ и вдъхновяващ.

А защо Иваил, а не Ивайло? Свърлижкото евангелие - единственият исторически източник, от който знаем името му, е повредено тъкмо на мястото, на което трябва да прочетем последната буква. Сякаш нарочно. За да допълни мистичността и загадъчността на този забележителен мъж, воин и цар. И Торлака избира да го ползва по този начин, без добавено окончание. Знаете ли, че десетилетия след смъртта на цар Ивайло, в различни части на България и на Византийската империя се появяват хора, твърде сполучливо наречени от историците "Лъжеивайловци"? Те се опитват да увлекат народната енергия, представяйки се за Лахана или за негови наследници. Какво по-голямо доказателство за ярката следа, която той оставя и за огромното значение на стореното от него във време, в което самата мисъл обикновен човек да се изкачи на трона, изглежда като смъртен грях?

Книгата "Иваил цар" е увлекателно пътуване назад във времето, което ни разкрива възможността да усетим живота по нашите земи през средновековието. Провокира ни да гадаем какъв човек е бил загадъчният Ивайло, гледайки света през неговите очи.

"Историята на човечеството е в отговора на въпроса "защо", а не на "какво". Ивайло свинарят, Бърдоквата, селският цар е една от най-интересните фигури в родното минало, но го познаваме бегло и сухо - от учебници и идеологически оцветени поръчкави повести. Романът на Стоян Николов - Торлака запълва дълбока празнина в представите ни за българското Средновековие.

Защо и как Иваил става цар на българите, какво го води до тази съдбовна крачка, как миналото на един мъж формира бъдещето на цял един народ - това ще прочетете в тази книга. Тя не е скучно коректна, не е изпълнена с патриотична патетичност, това е история за Историята - жива и интересна. Иваил е копеле, но с кръв на воин. Израства като мъж в тежки времена, но с обич. Губи любовта си, но открива съдбата си. И остава в паметта като царя-свинар, който не е роден с корона, но тя му приляга. В "Иваил цар" тече жив и интересен разказ за човешката страна на Историята, за скритото зад голите факти, за живото лице на хората, които творят събитията. Разказана е с майсторството на сладкодумник, в ритъма на живота, с огромна любов към героите и към читателя."
Силвия Недкова

Историята продължава в "Иваил цар - книга 2".

"Глава първа
Откъдето майката, оттам и родата.
Родих се в грях. Ако искате ме обвинявайте, че се оправдавам за нещата, които сторих после, свикнал съм. Животът ме научи да нося бремето на плещите си, без да се оплаквам. Не знам, може Бог да ме е създал такъв, може животът ми така да се е стекъл. Сами преценете.

Майка ми беше просто майка. Като всяка една. Първите неща, които са се запечатали в паметта ми за нея, изобщо не са свързани с разума. Те са сякаш клеймо, оставило следа само и единствено в сърцето ми. Страхувам се, че сега, когато невинната ми по онова време душа, е препълнена с отрова, може и да кажа нещо, което да ви се стори недостатъчно силно, но не таете и капка съмнение. Обичах тази свята жена истински. Топлината. Ядеш, спиш, мърдаш, проплакваш, укрепваш. А тя неизменно е там. Без нея не бих оцелял и ден. Разказвам собствената си история. Не съдя, не задавам въпроси, не търся отговори. Аз съм просто Иваил. Каквото съм сторил, сторил съм го. Вярвах, че вземам правилните решения. И не съжалявам за нито едно от тях. Напротив. Живеех във време, което превърна всички ни в зверове. Клах и проливах кръвта си. Не исках да правя нито едното, нито другото, но вярвах, че така трябва и не съм се колебал нито за миг.

Но, да започнем от начало. Както рекох, родих се в грях, а в ония векове това не беше никак подобаващо начало на живота. Ако мислите ми ви се струват разбъркани, няма да сбъркате. Съвсем в реда на нещата е. Не знаете, но ще разберете защо. За майка ми бях тръгнал да ви разказвам. Неукрепналото ми телце намираше при нея не само топлина и грижа. Знаете какво е. Може да си мятал камъни по птичките, първичната злост иска своето, да си заклал вълк още преди да си навършил дванайсет, да си скочил върху съседското дете и да си го блъснал в пряспата в най-свирепата зима която някога си виждал. Майката все ще те приласкае. Майката те обича безусловно. От дън душа, от цялото си сърце. При нея можеш да се подслониш каквато и беля да си сътворил, без да се страхуваш, че ще ти се сърди до живот. Може да си една глава над нея, а десницата ти да е налята колкото бедрото ѝ, няма значение.

Ласката си беше все там и единствено тя ме успокояваше. Ден след ден. Майка ми не дочака да стана една глава по-висок от нея. Бог избърза. Представяте ли си какво е да изкарваш цялото си битие с първородния ми грях на плещите си? Майка не си го беше пожелала. Не си го беше представяла така. Разказвала ми е за мечтите си и знам какво говоря. Просто ѝ се беше наложило да го изживее. По-право, наложено ѝ е било.Единственото онождане през живота ѝ. Тези няколко мига ѝ бяха отнели невинността на моминството и я бяха обрекли на самотата на грехопадението. В замяна ѝ беше оставило единствено мен. В един ден тя загубила иначе добрия си живот, но това го смлях хапка по хапка. Вие обаче можете да лапнете горчивата лъжица наведнъж. Да ви е сладко!

Майка била на петнайсет, дъщеря на вечно навъсен мъж, строг господар на една крепост в диплите на планината, която наричахме Хем. Точно между заснежените върхари на запад и пенливите морски талази на изток. Там родът на дядо ми живеел от време оно. Там се слушала волята им от 8 поколения и предците му посрещали с готовност всяка атака на враговете. Там съграждали вярата във величието си, преходно като всичко друго земно. Мястото било проветриво, така да се каже. Врагове идвали и си отивали, загивали или завладявали, според случая. Веднъж тържествували, друг път оставяли костите си по хълмовете ни, в нищото, далеч от дома си.

Легендите твърдят, че родът ни е гнездо на велики хора, но аз няма как да го знам, защото майка ми е била твърде млада, когато я изгонили от него с мен в корема ѝ. По-право, заради мен в корема ѝ. Ще ви кажа само това, което съм подочул от тук - от там. Бидейки почти невръстна, по времето на цар Калиман, сам по себе си малък пикльо, колкото и надуто да звучат титлата и името му, майка ми я положил по гръб някакъв. Не е хубаво да говориш така за баща си, но ето, правя го, съдете ме, ако искате. Веднага уточнявам, Калиманчо не носи никаква вина за събитията, които са се случили по времето, когато е седял на престола.

Прелъстил я не царят, нали бил дете, а един хубавец със засукан мустак, едър като мечка в гърдите. Тя твърдеше, мир на праха ѝ, че му се е опънала, но това аз не го вярвам, Бог да ми прости. Оня безподобен нехранимайко, баща ми, дошъл в твърдината, яхнал дорест кон. Почти невръстната девойка го видяла през мъничко прозорче на покоите си в една ранна утрин, когато слънчевите лъчи се отразявали в покритите му с броня от ковано желязо плещи, и веднага се влюбила в него. Заради любовта ѝ, която я надживя, мразя оня на дорестия кон още по из дъното на душата си. Какво ѝ е наговорил, аз не мога и не искам да знам. Но явно е бил убедителен в приказките. Поне, ако съдим по последвалите събития."
Из книгата