Моята автобиография. Автобиографията на големия спортист и треньор на "ЦСКА" Аспарух Никодимов е изповед не само за футбола, но и за реалностите в него. Тя описва пътя на момчето от софийското село Богьовци до най-големите световни стадиони като "Маракана" и "Ацтека", "Анфийлд" и "Ноу Камп".

Животът на Паро е едно наистина изумително пътешествие из всички лабиринти на футбола. Ще прочетете за футбола от улицата в "Орландовци". За махленския футбол в отбора "Сава Михайлов" от квартал "Гевгелийски". За юношеския футбол върху сгурията на стадион "Септември". За "ЦСКА" и дръзкия футбол, нужен не просто да се изправиш срещу европейските шампиони "Аякс", "Нотингам Форест" и "Ливърпул", но и да ги победиш.

Като пряк участник във футбола у нас в течение на цели десетилетия, Никодимов представя възхода и спадовете на футболна България в едни от най-славните и спорни дни на нейното минало. А един от фундаментите на тази книга са възторгът и страданието в бушуващите страсти по трибуните. Защото за хората футболът е преди всичко страст и любов.

В тази автобиография има много радост, но и още толкова огорчение. Но дали футболът не точно такъв? Нима той не е също толкова справедлив и несправедлив, колкото и самият живот? Отговорите на тези въпроси всеки би могъл да намери и сам на страниците от книгата, която държите в ръцете си. Разгърнете ги и се запознайте с един от най-големите актьори на българската футболна сцена - Паро Никодимов.

"Именно в Орландовци футболът стана моята голяма страст. Ритахме по цял ден на улица "София", която върви надолу от гробищата. В онези години нямаше много други забавления, ако не броим например вечеринките и киното. Но танцовите забави обикновено завършваха със сбивания, тъй като се събираха всякакви типове не само от квартала, но и от Малашевци и Биримирци. Колкото до киното, да си намериш билет за филм като "Тихия Дон" беше трудна работа и се чакаше със седмици.

Докато за футбола ни трябваха само по два камъка за всяка от вратите, и една топка. Топката направо я боготворяхме, и се опитвахме да правим с нея всевъзможни номера. Един от тях се състоеше в това да се качим по стъпалата до четвъртия етаж на някоя кооперация, като жонглираме на глава или с крак, без топката да падне. Разбира се, за да си майстор, после се налагаше да слезеш обратно по същия начин. Имаше наистина изумителни таланти, а години по-късно видях с очите си как футболистът на "Септември" Георги Лепоев - Стар Гошо отива от своята махала "Света Троица" до стадион "Славия" пеша, като задържа топката "на краче", както му казвахме тогава.

Именно "Славия" беше любимият ми отбор. Татко беше славист и ме водеше на мачовете на "Ударник", както тогава бяха прекръстили белите. Голямо удоволствие беше да гледам майстори като Добромир Ташков, Георги Гугалов, Сашо Костов - Фанфана, Пешо Величков, Чоко Василев."
Паро Никодимов

"Първа купа с ЦСКА

Докато носех като юноша екипа на "Септември", за малко да отида в "Славия". Това стана, когато като ученик в десети клас бях на бригада в село Лесичово, Пазаджишко. Пристигна футболистът на "Славия" Петър Панагонов и ми даде да подпиша молба за постъпване при тях. Без много да се замисля, взех, че разписах документа. Когато се прибрахме в София, разказах това на Серги Йоцов. Отговорът му гласеше: "Ти не си за "Славия", за друг отбор си...". Отидохме на стадиона в "Овча купел" и изтеглихме молбата.

Вероятно бате Серги е имал предвид, че един ден ще играя в ЦСКА. Така и стана, през май 1964 г., малко след Европейското първенство за юноши в Холандия, се озовах в армейския отбор. Там ме заведе Манол Манолов - Симолията, който през последната година ми беше треньор в "Септември". По същото време от "Локомотив" (Сф) пристигна и наборът Димитър Пенев. В съблекалнята се озовахме с едни от най-големите футболисти на България за онези години. Там бяха вратарят Георги Найденов, Кирил Ракаров, Димитър Якимов, Никола Ковачев - Тулата, Никола Цанев, Пантелей Димитров, Иван Ранков и разбира се, Иван Колев, елитен играч не само у нас, а и в Европа. В такава компания много-много не може да се обаждаш, мълчиш и слушаш. Носиш и мрежата с топките, но това е в реда на нещата, нищо че сега младите го считат за срамно.

Отношението на тези наистина големи футболисти към нас, новобранците, беше различно. Ването Колев много обичаше да ни овиква, че не сме му подавали достатъчно пъти топката. На терена този човек притежаваше невиждан хъс и злоба. Държеше много на себе си. Преди мач екипът му винаги беше изпран и изгладен от съпругата му, да лъщи. Все гледаше да играе по фланга откъм централната трибуна, за да го виждат повече хора. Когато срещу нас излезеше "Левски", Ването си имаше един номер - да приклекне и да спре топката със задник. Естествено левскарите хич не го обичаха, защото им вкарваше голове. В един мач например им порази вратата с дълъг удар по диагонала, и то с левия крак. Друг път я извъртя на Иван Дервентски почти от корнера, с ляв външен. Изумителен майстор на топката!

Срещу претенциите на Ването спрямо нас, по-младите, най-често се застъпваше Георги Найденов, когото тогава запалянковците наричаха Вратаря на Републиката. Жоро беше един от малкото, които можеха да му се опънат. Добро отношение проявяваше и Ракаров, много възпитан човек, държеше се като баща с нас. За съжаление, тежка контузия сложи преждевременен край на кариерата му. Друга голяма фигура беше Якимов, истински виртуоз с топката. Играта му доставяше голяма наслада на запалянковците. Във всяка футболна съблекалня са събрани хора с най-различни характери. Митата си падаше малко особняк. Но представленията му на терена бяха наистина забележителни."
Из книгата