"Детските истерии: "Искам!!!" или "Няма пък, не искам!!!"
"И най-малкият отказ е повод за истерия. Само ако нещо не му е по вкуса, започва да хвърля предмети и да крещи с всички сили!"; "Дъщеря ми ме разочарова: когато е пред хора, сякаш я обзема лудост, тръшва се на пода и започва да рита с крака. Нормално ли е това?"; "Когато се върна от работа, съм уморена и ми се иска да си почина, да поседя на спокойствие. Но дъщеря ми не разбира това. Тя ме обвинява, че не я обичам и искам да я изоставя!".
Истерия е презрителното название на цяла поредица емоционални детски реакции. Емоциите са кодове, с които детето борави безпогрешно - това е езикът, на който то говори на възрастните, когато иска да ги накара да чуят единствения му важен въпрос: "Обичаш ли ме?". Или отчаяното: "Обича ли ме някой?".
1. Истериите процъфтяват, когато има емоционален вакуум. Всяко дете има нужда от внимание. То се чувства нужно, ако отношенията с възрастните са активни и осезаеми, сякаш детето и родителите са свързани с десетки сребърни струни, звучащи на всички октави. Тези невидими връзки са транзакции. И е грешка да се смята, че детето има нужда от възрастния, а възрастният от него - не. Ако родителят не докосва тези струни, детето започва безразборно да алармира. Повишената потребност от внимание понякога се създава не в резултат на хиперопека (прекомерна грижа и покровителство), а напротив - защото родителите не обръщат внимание на детето, докато то не започне да им подава силни сигнали. Родителят показва, че детето му е нужно, когато го помоли да му помогне с нещо - например да му донесе чашата или телефона, да почисти масата или да отвори на дългоочаквания гост. Така то се чувства въвлечено в семейния кръг. Нещо повече - то се чувства силно и уверено! А такива деца никога не изпадат в истерия. Истерията е паническа реакция, възникваща поради невъзможност да се промени нещо, неспособност да се управляват страховете, обидите и равнодушието на околните.
2. Един от мотивите за детските истерии е страхът да не бъдат изоставени. Този страх се формира у деца, чиито родители ги изоставят внезапно и задълго. Подобна е ситуацията и когато родителите работят и живеят в друг град, за да издържат семейството, а децата са отглеждани от бабите. Децата от интернатите и дори от елитните учебни заведения от затворен тип знаят за какво става дума. Те се чувстват излъгани и нещастни, когато родителят се опитва да компенсира своето отсъствие с бурни изблици на любов и радостно вълнение, след които обаче не следва продължение на "празника". Децата вече знаят, че празникът е само прелюдия към горчивата самота. Те протестират, като искат на пръв поглед невъзможното: родителите им да бъдат винаги до тях. Но нима за това не мечтаят всички деца по света? Понякога като истерия се окачествяват силните желания на детето, които родителите не могат или не искат да удовлетворят.
3. Истерията може да бъде резултат от проява на страх, с който детето не е в състояние да се справи. Опасно е да се игнорират детските страхове. Дори големите хора изпитват страх от високо, от тъмно и т.н. Ние живеем с непреодолените си страхове от детството, а изискваме от децата смелост и адекватно и разумно отношение към техните собствени емоции. Когато детето се намира в обичайни и по-прости ситуации, рефлексът "Какво е това?" не води до чувствително повишаване на тревожността. Но ако попадне в по-сложни и нееднозначни ситуации, реакцията спрямо новото може да бъде негативна - например когато го извеждаме на многолюдни места, на шумна улица, и то е заобиколено от стотици неизвестни сигнали: звуците от автомобилните клаксони, разговорите на непознати хора, грохота от строежите, крясъците на птиците и т.н. При определено ниво на адреналин в кръвта се задейства инстинктът "бий се или бягай!". Тогава детето започва да се притеснява, отказва да играе с другите деца, закрива лицето си с длани или се сгушва в татковото рамо.
4. До определена възраст, почти до три години и половина, истерията е силна експресивна реакция при отказ или някакво ограничение. Тогава тя е свидетелство за това, че при детето не са изградени навици за общуване. То не се справя с желанията си и все още не може да разкаже за своите преживявания. Ето защо е важно децата да бъдат приучвани ясно да изразяват емоциите си и правилно да разпознават чувствата и желанията на другите хора. Проблемът на малките деца е в това, че те се отнасят с недоверие към непознатите. Затова дружелюбното отношение към детето от страна на възрастните е залог за успешното формиране на навици за общуване.
5. Всички хора, особено децата с тяхната ранима, възбудима и незащитена психика, се екзалтират пред публика. Публичността е изключително възбуждащ фактор, но и източник на тревога. Да, някои се "разтапят" от вниманието на публиката, но други бягат от нея като от огън. Страхът от публични изяви си остава за цял живот, но има хора, при които с времето той се редуцира до лека артистична треска преди излизането на сцена. Понякога само при мисълта за публична изява, кръвта нахлува в главата ни, ръцете ни изстиват и съзнанието ни се замъглява. Тогава сме склонни направо да се откажем от нея. Страхът от излизането пред публика се преодолява чрез тренировки и повторения. Важно е не просто да избутвате детето отпред, но и да му споделите "тайните" на ораторското майсторство, да го научите да говори изразително. И непременно да го похвалите за напредъка. Макар че поради индивидуалните си особености не всички деца обичат да участват в концерти вкъщи или в детската градина, умението да се изявява публично ще бъде от полза за детето в училище, а когато порасне - и на работното място. Важно е страхът и сценичната треска да не достигнат до крайно, "истерично" ниво.
Ситуация 1
Петгодишният Коля не умее да се държи пред хора - "истеризира", капризничи, протестира, отказва да играе с децата. Поради тази причина семейството му рядко ходи на гости с него, а пазаруването е... истински кошмар: момчето застава насред магазина и се запъва "като магаре на мост". А ако майката се опита да го дърпа насила след себе си, той започва да крещи така, че оглася целия магазин. Преди е било значително по-лесно: качвали го на голяма пазарска количка и го возели из целия супермаркет. Но сега вече е пораснал, станал е по-тежък и... много несговорчив.
Трудни са отношенията на Коля и в детската градина. Когато нещо не му харесва, понякога той удря другите деца. А в други случаи отива до стената и обръща гръб на всички, като нервно чопли с пръст по мазилката, сякаш някой го е наказал да стои в ъгъла. Родителите на Коля са изтормозени от постоянните оплаквания. Бащата обвинява майката и бабата: "Отглеждаме не мъж, а истеричка! И това е така, защото го глезите!" Майката, напротив, смята, че отсъствието на бащата във възпитанието прави момчето неуправляемо. "Каквото и да направи, на теб ти е все едно! И това безразличие той възприема като благосклонност. Момчето има нужда от вниманието на баща си!" А бабата, най-търпеливият възпитател в семейството, уговаря любимия си внук: "Трябва да се спогаждаш с хората, иначе няма да те вземат нито в училище, нито на работа!" Коля я гледа с неразбиране.
Какво се случва
Родителите: "Ако ни излагаш пред хората, ще бъдеш строго наказан. Всички деца играят, докато майките и бащите им разговарят, а ти не ни оставяш на мира дори когато сме на гости!"
Синът: "Те не ме обичат! Мразя ги!"
Поради индивидуални, генетични различия децата понякога трудно се адаптират в нови условия и вместо да се радват на новото, проявяват негативизъм: "Не искам! Няма!". Така се държат децата с холеричен темперамент и неуравновесените екстроверти. Техният огромен потенциал за усвояване на нови навици, територии и контакти с интересни за тях хора се реализира едва след първата фаза на отчуждение и негативизъм. Ако не се вземе предвид тази динамика, може така и да не разберете колко ви е провървяло с детето. Вместо това у него ще се изгради негативна реакция към новото, то ще се отбранява при всяко отклонение от стереотипа, а хората ще предизвикват у него раздразнение и агресия. Главният педагогически въпрос е: как родителите да реагират адекватно на такова поведение. Да се чете морал, като се набляга на съвестта, или да се разчита на абстрактното мислене при деца под 7 години, е почти безполезно. На тази възраст едва започва да се формира усещането за морал. Бабата на Коля не обръща внимание на случващото се. Но това не е решение. Строгото наказание също няма да има ефект. Родителите не толкова поставят сина си в ъгъла, колкото тласкат и него, и себе си към задънена улица. Възприемайки истерията (проява на латентно напрежение и агресия) като крайна точка в поведението на детето и цел на действията му, родителите отрязват пътя за развитие на неговата адаптивност. Когато Коля порасне, и той като баща си нетърпеливо, без да се съобразява с околните, ще подчинява ситуацията на своите интереси, вместо да постига съгласия с колегите, приятелите и членовете на семейството. Истерията на Коля в дадения случай е резултат от нетърпимостта на неговите родители.
Какво казваме ние: "Ако ни излагаш пред хората, няма да те вземаме със себе си!"
Какво чуват те: "Нямаме нужда от теб. Другите хора са много по-важни за нас, отколкото ти, родният ни син!"
Какво казваме ние: "Ще ме принудиш да те набия пред другите деца. Нека и теб да те е срам, както нас с майка ти!"
Какво чуват те: "Аз съм по-силен и ще правя с теб, каквото си искам. Не ми пука как се чувстваш от това!"
Какво казваме ние: "Имай малко съвест. Баща ти и майка ти работят от сутрин до вечер, а ти ги излагаш пред хората!"
Какво чуват те: "Нищо не става от теб, ти си инвалид, затова тежко на родителите ти!"
Из книгата
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа
