"Трийсет и пет години работя в пункт за вторични суровини, обработвам стара хартия, и това е моята love story. Трийсет и пет години пресовам стара хартия и книги, трийсет и пет години се цапотя от глава до пети с букви, така че съм заприличал на научните речници, каквито за всичките тия години съм пресовал със сигурност поне три тона, аз съм стомна, пълна с жива и мъртва вода, стига само малко да се наклоня, и от мен потичат едни такива красиви мисли, образован съм против волята си, тъй че всъщност даже не знам кои мисли са мои, дошли от мен самия, и кои съм прочел някъде, за тия трийсет и пет години съм се проникнал от самия себе си и от света около мен, защото аз като чета, всъщност не чета, ами клъввам с човката си някое красиво изречение и го смуча като бонбон, сякаш отпивам ликьор от чашка, тъй дълго, че мисълта, съдържаща се в изречението, се разтваря в мен като алкохол, тъй дълго се просмуква в мен, че достига не само до мозъка и сърцето ми, а бълбука в артериите и вените ми, стига и до най-тънките капиляри. На месец пресовам някъде към два тона книги и за да имам сили да върша тази богоугодна работа, за тия трийсет и пет години съм изпил толкоз бира, че може да напълни петдесетметров плувен басейн, даже и дузини развъдници за коледни шарани.
И ей така, покрай това, против волята си, помъдрях и сега установявам, че моят мозък – това са пресовани с хидравлична преса мисли, пакетирани идеи. Да, главата ми е като ореха на Пепеляшка, главата ми с изгорели коси, и си мисля колко ли по-хубави ще да са били времената, когато цялото мислене се е съдържало само в човешката памет, и какво излиза, че ако в ония времена някой е искал да пресова книги, е трябвало да пресова главите на хората, но дори от това е нямало да има кой знае каква файда, защото истинските мисли и идеи идват отвън, те са отстрани на човека, като чорба в гюмче, тъй че разните му Кониашовци от цял свят напразно горят книги, пък и дали във всички тези книги са писани само верни, правилни неща, чува се само тихият смях на изгаряните книги, защото една истинска книга винаги сочи другаде, навън. Купих си една малка машинка, дето знае да събира, умножава и вади корен квадратен, наистина малка, по-малка от портфейл, а когато събрах кураж, махнах с отвертка задната ѝ стена и изпитах радостен уплах, защото със задоволство видях вътре в калкулатора съвсем мъничка плочка, горе-долу колкото пощенска марка и не по-дебела от десет листа от книга, и освен нея там, вътре, нямаше нищо, само въздух, зареден с математически вариации въздух.
Същото е и когато се озова с помощта на очите си в хубава книга, когато отстраня напечатаните думички, от текста не остава нищо повече от нематериални, безплътни мисли, които се реят из въздуха, излежават се върху въздуха, хранят се с въздух и накрая се превръщат във въздух, защото в края на краищата всичко е въздух, също както кръвта едновременно я има и я няма в светата просфора. Трийсет и пет години опаковам стара хартия и книги и живея в страна, която от петнайсет поколения насам знае да чете и да пише, живея в бивше кралство, където е било и продължава да бъде обичай и мания хората търпеливо да пресоват в главата си мисли и картини, носещи неописуема радост и още по-голяма тъга, живея сред люде, готови за пакет пресовани мисли да дадат и живота си. И сега всичко това се повтаря вътре в мен, трийсет и пет години натискам зеленото и червеното копче на своята преса, но и трийсет и пет години пия кани бира, и не заради самото пиене, на мен пияниците ми вдъхват ужас, пия, за да подпомагам мисленето, да стигна по-близо до самото сърце на текстовете, защото нещата, които чета, не ги чета за развлечение, нито да убия времето или пък да се приспя, аз, който живея в страна, дето от петнайсет поколения насам знае да чете и да пише, аз пия, за да може от четене никога вече сън да не ме хване, за да получавам от четенето треска, защото аз споделям виждането на Хегел, че благородният човек далеч не винаги е благородник и престъпникът далеч не винаги е убиец.
Ако аз умеех да пиша, щях да напиша книга за по-голямото щастие и за по-голямото нещастие на човека. Чрез книгите и от книгите разбрах една поука – че небесата изобщо не са хуманни и че човек с остър ум също няма как да е хуманен, и не защото не иска да бъде, а защото това противоречи на правилната насока на мисленето. Под моите ръце и в моята хидравлична преса гинат ценни книги и аз не мога да спра този поток, тази непрестанно прииждаща лавина. Не съм нищо повече от един нежен касапин. Книгите ме научиха да изпитвам наслада и радост от опустошаването, обичам проливния дъжд и бригадите за разрушаване на сгради, стоя някъде прав с часове, за да видя как пиротехниците със синхронно движение, сякаш помпат гигантски гуми, хвърлят във въздуха цели жилищни блокове, цяла улица, не мога да се нагледам на тази първа секунда, която повдига всички тухли, камъни и греди, за да дойде мигът, когато сградите се свличат тихо като дрехи, като презокеански параход, спускащ се на морското дъно след експлозия на котлите.
Стоя сред облака прах, сред музиката на грохота и трясъка и си мисля за своята работа в дълбокото мазе, там е инсталирана пресата ми, на която работя трийсет и пет години на светлината на крушки, над себе си чувам как из двора отгоре се разнасят стъпки, а през отвора в тавана на мазето виждам как от небето се изсипват рогове на изобилието, съдържанието на чували, сандъци и кутии, които изсипват в ямата насред двора стара хартия, увехнали стръкове от цветарници, амбалаж от супермаркети, програми от вече минали представления, продупчени трамвайни билети, опаковки от сладоледи на клечка и във фунийка, изпръскани при бояджийски работи листове, купища мокра и кървава хартия от месарници, остри като ножчета изрезки фотографска хартия от фотоателиетата, съдържание на кошчета от канцеларии заедно с ролки лента за пишеща машина, букети от рождени и именни дни, понякога през отвора при мен пада увито във вестник паве, слагат ги, че хартията да тежи повече, падат по погрешка и ножове и ножици за картон, чукове и клещи за вадене на гвоздеи, касапски сатъри и чашки със засъхнала утайка от кафе, понякога дори увехнал сватбен букет и свеж погребален венец от изкуствени цветя. И всичко това аз пресовам трийсет и пет години с моята хидравлична преса, три пъти седмично камиони откарват направените от мен пакети на гарата, нареждат ги във вагони, карат ги в хартиената фабрика, там работниците срязват телта и изсипват моя труд в основи и киселини, разтварящи и бръснарските ножчета, с които най-редовно си порязвам ръцете.
Но също както в поток мътна вода, течаща през разни фабрики, проблясва красива рибка, така в потока стара хартия може да проблесне гръбче на ценна книга, за момент, заслепен, отмествам поглед, а в следващия миг улавям книгата, изваждам я, изтривам я в престилката си, отварям я, подушвам текста, а после, сякаш слушам омировско пророчество, прочитам първото изречение, върху което попадат очите ми, и едва тогава слагам книгата при останалите чудесни находки, в сандъче, застлано с икони, които някой по погрешка изсипа в мазето заедно с куп молитвеници. А после за мен е литургия, ритуал не само да прочета всяка една от тези книги, а и след прочитането да я сложа в пакет и на всеки пакет да придам своя характер, своя подпис. Това е моята мъка, как да направя всеки един пакет различен, налага се всеки работен ден да работя по два часа извънредно в мазето, трябва да идвам на работа един час по-рано, понякога трябва да работя и в събота, за да пресовам никога несвършващата планина от стара хартия. Миналия месец ми докараха и хвърлиха в мазето шестстотин кила репродукции на прочути майстори на четката, шестстотин кила подгизнали от вода репродукции на Рембранд, Халс, Моне, Мане, Климт и Сезан и други тежкари и тузари на европейската живопис, и аз сега рамкирам всеки пакет с репродукции отстрани, а вечер, когато пакетите са подредени пред асансьора в редица, не мога да се наситя на тази красота, декорирана по страничните стени ту с "Нощна стража", ту със "Саския", ту със "Закуска на тревата", ту с "Домът на обесения", ту с "Герника". И само аз, аз единствен в света, знам, че в сърцето на всеки пакет почива ту отворен "Фауст", ту "Дон Карлос", ето тук, обграден с гнусно окървавено велпапе, лежи "Хиперион", а пък тук, в пакета с чували от цимент, почива "Тъй рече Заратустра". Да, единствен аз знам в кой пакет като в гробница лежат Гьоте и Шилер, къде – Хьолдерлин, и къде – Ницше.
Така ставам в известен смисъл едновременно сам на себе си творец и зрител и затова всеки ден съм съсипан, уморен до смърт, изтерзан и шокиран, и да намаля и смаля това огромно самораздаване, пия цели кани бира, една след друга, докато отивам за бира в кръчмата „У Хусенских“, имам достатъчно време, за да мога да медитирам и да мечтая как ще изглежда следващият ми пакет. Само заради това пия толкова много бира, за да видя по-добре бъдещето, защото във всеки такъв пакет погребвам ценна реликва, отворено детско ковчеже, отрупано с повехнали цветчета, украсено с трепкащи лентички станиол, с ангелски коси, за да направя приятно леговище на книгите, появили се в мазето незнайно как, също както и аз се появих там навремето."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
