Спомени на един европеец. Виена, Париж, Берлин, Лондон, Ню Йорк... Европа и светът от първата половина на XX век, златните години преди Първата световна война и последвалите я идейни и политически превратности. Съдбата отрежда на Цвайг да прекосява граници и епохи. Среща го с ярки личности от европейския духовен елит, между които Артур Шницлер, Райнер Мария Рилке, Ромен Ролан, Зигмунд Фройд, Емил Верхарен, Пол Валери. И мемоарите му неизбежно добиват стойността на културно-историческо свидетелство за преломно време и за участта на поколение интелектуалци с техните надежди и лутания. Тази носталгична книга завет, в която душевният подем постепенно отстъпва пред огорчението и разочарованието, обобщава смисъла на един живот, мирогледа и веруюто на убеден космополит, който все пак накрая с болката на изгнаник признава: "с родината си човек губи повече от парче обградена земя".

Прозренията на Стефан Цвайг, посланията и уроците на "света от вчера" и неговия крах отекват с особена сила близо столетие по-късно, в размирния "свят от днес", когато европеизмът е подложен на изпитание и Старият континент ревностно търси своята идентичност.

Стефан Цвайг (1881 - 1942), спечелил световна слава като един от първомайсторите на психологическата новела, блестящ есеист, биограф и романист, е сред най-четените немскоезични писатели. Радетел за Европа, обединена от "обща духовна енергия", гражданин на света, за когото "личната свобода е най-висшето благо на тази земя", след дълбока екзистенциална криза и крушението на хуманистичните идеали той слага край на живота си в бразилския град Петрополис.

Автобиографичната му творба "Светът от вчера" (1942), публикувана посмъртно, оценена от Томас Ман като "велика книга", е сред най-значимото, излязло изпод перото на австрийския белетрист, преведена на множество езици и многократно преиздавана.

Книгата е част от поредицата "Модерна класика" на издателство "Колибри".

"Училището в миналия век

Беше съвсем естествено след основното училище да постъпя в гимназията. Във всяко заможно семейство държаха предвидливо, и то в интерес на социалните отношения, да имат "образовани" синове; учеха ги френски и английски, запознаваха ги с музика, вземаха им отпървом гувернантки, а после домашни учители, за да им преподават добри обноски. Но само тъй нареченото "академично образование", което отваряше вратите на университета, придаваше пълноценност на младия човек в онези времена на "просветния" либерализъм; затова всяко "добро" семейство имаше амбицията поне един от синовете да постави пред името си докторска титла. А този път до университета беше доста дълъг и съвсем не розов.

Пет години в основното училище и осем години в гимназията трябваше да търкаме дървените чинове всеки ден по пет-шест часа, в свободното време да се справяме с домашните и освен това наред с училището да изучаваме всичко необходимо за нашата "обща култура" - френски, английски и италиански, "живите езици" заедно с класическите - следователно пет езика, добавени към геометрията, физиката и останалите учебни предмети. Това беше премного и почти не оставаше време за физически упражнения, за спорт и разходки, и преди всичко за развлечения и удоволствия. Смътно си спомням, трябва да съм бил седемгодишен, когато ни накараха да научим наизуст и изпеем в хор някаква песничка за "веселото щастливо време на детството".

И сега в ушите ми звучи мелодията на тази проста и наивна песничка, но тогава нейният текст трудно се отронваше от устните ми, а още по-трудно проникваше в сърцето ми, за да всели убеждение, защото цялото това ученическо време, ако трябва честно да призная, беше за мене постоянна скука и досада, усилващи се с всяка изминала година от нетърпението да се измъкна от тази галера. Не мога да си спомня да съм бил някога "весел" или "блажен" в онова монотонно, безсърдечно и бездушно училище, което отравяше из основи най-хубавото, най-свободното време от живота ни, признавам, че и днес дори не мога да заглуша у себе си известна завист, като гледам колко по-щастливо, по-свободно, по-самостоятелно може да се развива детството в нашия век.

Все още ми се вижда невероятно, когато наблюдавам колко непринудено и почти като с равни разговарят днес децата със своите учители, как без страх тичат към училище, лишени от нашето постоянно чувство за непълноценност, как изповядват открито и в училище, и вкъщи желанията, наклонностите на своята младежка душа и любознателен дух - свободни, естествени, самостоятелни същества, докато ние, едва стъпили в омразната сграда, трябваше незабавно да се свием в себе си, сведени, за да не се сблъскаме с незримото иго. Училището бе за нас принуда, пустош, скука, място, където трябваше да се усвои "науката за това, което не заслужава да се знае", разпределено на точно отмерени порции, схоластични или схоластично преподавани предмети; ние с усет разбирахме, че те нямат ни най-малко отношение към реалното и към личните наши интереси. Това беше учение, налагано ни от старата педагогика - безчувствено, безсъдържателно, учение не за живота, а заради самото себе си. И единственият действително окрилен от щастие момент, който дължа на училището, бе денят, когато завинаги затворих вратата му зад себе си.

Не че нашите австрийски училища бяха всъщност лоши. Напротив, тъй нареченият "учебен план" бе грижливо изготвен след вековен опит и ако се преподаваше така, че да ни стимулира, той би могъл да даде основата за едно плодотворно и доста универсално образование. Но тъкмо поради педантичното придържане към този план и неговата изсушаваща схематичност нашите учебни часове биваха убийствено скучни и безжизнени, преподаването - машинално бездушно; то никога не се съобразяваше с отделния индивид, а само като автомат отчиташе в цифри "добър, удовлетворителен, слаб" - мерилото, според което бяхме отговаряли на "изискванията" на учебната програма. Обаче тъкмо това отношение на човешко безсърдечие, тази безлична студенина и този казармен режим несъзнателно ни озлобяваха. Имахме да учим зададените уроци, изпитваха ни какво сме научили; през тези осем години нито един учител не ни попита какво лично бихме желали да учим, бяхме лишени именно от онзи поощряващ подтик, за който всеки от нас тайно копнееше.

Тази сивота се разкриваше и в архитектурата на нашето училище, една типова сграда, скалъпена преди петдесет години набързо, евтино и без въображение. Със своите студени, лошо варосани стени, ниски класни стаи без нито една картина или друга украса, която да радва окото, с отходни места, пропили с мириса си цялата сграда, тази учебна казарма напомняше с нещо стара хотелска мебелировка, която ползваха безброй много посетители, която безброй още щяха да ползват със същото безразличие и същото отвращение; и до днес не мога да забравя онзи мирис на плесен и спареност, лепнещ в тази сграда, също както във всички австрийски канцеларии, наричан у нас "официален" мирис, този мирис на душнотопли, претъпкани с хора, лошо проветрявани стаи, който отпърво се пропиваше в нас, а после и в душите ни.

Седяхме по двама като роби в галера на ниски дървени чинове, които изкривяваха гръбнака, седяхме, докато ни заболяваха костите; зиме синкавата светлина на лампата за светилен газ трептеше над книгите ни, докато през лятото прозорците грижливо се закриваха с пердета, за да не може погледът мечтателно да се порадва на малкия квадрат синьо небе. Онова столетие все още не бе открило, че неоформеното младо тяло се нуждае от въздух и движение. Десетте минути междучасие в студения, тесен закрит двор се считаха достатъчни за тези четири-пет часа неподвижност; два пъти в седмицата ни водеха в гимнастическата зала; там при плътно затворени прозорци ние безсмислено топуркахме в кръг по дъсчения под, от който на всяка наша крачка се кълбяха облаци прах; с това физическата хигиена отговаряше на изискванията, държавата изпълняваше спрямо нас своя дълг за "mens sana in соrроrе sano".

Дори след години, когато минавах край мрачната, неприветлива сграда, чувствах някакво облекчение, че не съм вече длъжен да влизам в този затвор на нашата младост, и когато по случай петдесетгодишнината на това почитаемо заведение уредиха тържество и като някогашен блестящ ученик ме поканиха да държа тържествената реч пред министъра и кмета, аз учтиво отказах. Нямаше за какво да бъда благодарен на това училище и всяка дума в този смисъл би била лъжа. Нашите учители нямаха вина за безотрадния облик на тази институция. Не бяха нито добри, нито лоши, нито тирани, нито услужливи приятели, а просто жалки клетници, робски свързани със схемата, с предписания от властите учебен план; техен дълг бе да изпълнят своето "задължение" така, както и ние нашето, и винаги чувствахме ясно, че бяха като нас щастливи, когато по обед звънваше училищният звънец, който връщаше тяхната и нашата свобода. Те не ни обичаха, те не ни мразеха, те просто нищо не знаеха за нас; за няколко години научаваха имената само на неколцина момчета; според тогавашната учебна методика тяхна единствена грижа бе да установят колко грешки е допуснал "ученикът" в последното свое домашно.

Те седяха горе на катедрата, а ние долу, те задаваха въпроси, а ние трябваше да отговаряме и с това се ограничаваха нашите отношения. Защото между учител и ученици, между катедра и училищни чинове, между видимите горе и видимите долу стоеше невидимата бариера на "авторитета", който възпрепятстваше всякакъв контакт. Дори ако учителят би решил да се отнесе с уважение към ученика като индивид, което изискваше специфичен подход към индивидуалните качества, или дори да състави "reports", сиреч характеристика въз основа на внимателни наблюдения, както в наши дни е напълно естествено, това далеч би надхвърлило компетентностите и правоспособностите му, а от друга страна, всеки частен разговор би принизил неговия авторитет, тъй като би поставил нас, учениците, на равна нога с него, "висшестоящия". Нищо не характеризира по-ясно тоталната раздалеченост, духовна и психическа, между нас и нашите учители от факта, че на всички тях съм забравил и имената, и лицата им.

С фотографска точност паметта ми е запазила само вида на катедрата и дневника на класа, в който винаги се опитвахме да погледнем крадешком, защото в него бяха вписани оценките ни; виждам малкото червено тефтерче, в което учителите отбелязваха предимно бележките си, и късото черно моливче, с което нанасяха цифрите, виждам собствените си тетрадки, осеяни с червените поправки на учителите, но не виждам ни едно лице - може би защото заставахме пред тях със сведен и равнодушен поглед."
Из книгата