"Корените на Спейси
Душата ти идва от трагедията в детството ти. Дон Айпо към Мел Профит, телевизионен сериал "Умникът" (1988). Съзнаваш, че е имал много сложно минало, но не знаеш точно какво... "Обичайните заподозрени", режисьорът Брайън Сингър за Спейси (1997).
Да, Кевин Спейси е първата филмова звезда, подвизавала се с това име, но не е първият "Спейси", появил се на екрана. Честта се пада на един негов дядо, Джон Греъм Спейси, роден в Дарбишър, Англия, през 1897 г. Джон изпълнява малки, често неспоменавани роли в над трийсет британски и американски филма между 1935 и 1940 година преди преждевременната си смърт от сърдечен удар на четирийсет и две. Участва и в пиесата на Джон ван Друтен "Винаги има Жулиета" в "Етъл Баримор Тиътър" на Бродуей през 1932 г.; петдесет години по-късно Кевин играе в "Хърли-бърли" в същия театър.
В началото на двайсети век този клон от клана Спейси (името е от уелски произход) се мести в Съединените щати. Племенничката на Джон, Норма Спейси, е родена през 1902 г. в Мемфис, Тенеси. По-късно се мести в Денвър, Колорадо, където се омъжва и на 4-ти юни 1924 г. се ражда синът ѝ Томас Джефри. Норма се развежда с първия си съпруг – господин Фоулър, – когато малкият Джеф е шестгодишен. Бащата изчезва рано-рано от семейните архиви и няма данни да е поддържал контакт със сина си. Норма Спейси Фоулър се омъжва за инженер Уилард Лонгшор, потомък на някога богато семейство от Уайоминг, което губи по-голямата част от състоянието си през Голямата депресия, започнала през 1929 г. Младоженците се установяват в Калифорния и имат три деца – Нанси през 1932 г. и близнаците Стивън и Сузан през 1936 г.
Господин Лонгшор се оказва строг родител, особено по отношение на доведения си син. По-късно Джеф твърди, че като дете Уилард често го биел и наказвал. Докато учи в гимназията, Джеф доставя вестници по два маршрута, за да подпомага приходите на семейството, и докато се подготвя за колеж, често учи и пише домашни до посред нощ. Без никакви джобни (давал всичко изкарано от разнасянето на вестниците на майка си), с малко време за сприятеляване и нещастно детство, младежът – висок, недохранен и страдащ от екзема – състояние, което и двамата му синове по-късно ще наследят – се превръща в самотен, недодялан и донякъде наивен млад мъж.
След завършването на гимназията "Норт Холивуд" през юни 1943 г. Джеф, подобно на хиляди други млади американци по време на участието на Щатите във Втората световна война, постъпва в армията. Пратен е отвъд океана като част от Медицинския корпус, за което получава $ 175 месечно, плюс спестовни бонове – цяло състояние за бедния младеж. Майка му настоява да ѝ праща парите, за да ги внася в банка до завръщането му. Любящият син го прави. Прекарва известно време в Шотландия, където си купува джобен часовник, с който не се разделя и го навива всеки ден, и в Англия, където е впечатлен от онова, което му се струва "аристократичен" начин на живот.
В края на войната Джеф е преместен в Берлин, където помага за възстановяването на съсипания град. Работата с жителите на града има силно влияние върху него: първоначалното съчувствие прераства в истинска любов и той става ревностен почитател на немската култура, история и идеология.
Джеф се връща в САЩ през 1946 г. със забележителен сувенир – пистолет люгер, скрит в раницата – и се отправя директно към Каспър, Уайоминг, където Норма и Уилард са се преместили в началото на 40-те години, за да прибере припечеленото в армията. Очакваните 5000, че и повече долара след тригодишна служба обаче ги няма. В банковата му сметка има само 500. Майка му твърди, че това са всичките пари, стигнали до нея. Джеф не е убеден, но не повдига повече въпроса. Несигурен с каква кариера да се захване след военната служба, младият мъж се записва в местен колеж. Взема успешно предварителен приемен изпит за Уест Пойнт, но по-късно, след намесата на далечен роднина на Уилард, не е приет. Инцидентът само разпалва появилите се предположения, защото оттук нататък той не спира да твърди как "някакъв богат евреин с връзки и влияние" го е лишил от законното му право да учи в прочутата военна академия на страната.
Изчерпал спестяванията си, Джеф е принуден да се обърне към пастрока си за помощ. Уилард, който настоява доведеният му син да го последва в петролния бизнес, изразява готовност да му помогне само ако Джеф запише да учи геология. Геологията въобще не интересува Джеф и той отказва предложението. В края на 1947 се връща в Лос Анджелис и се записва в колежа "Уестбъри". Наема стая в пансиона в Уест Лейк Парк, стопанисван от Хариет Кнътсон, майка на шестнайсетгодишната Катлийн. Катлийн Ан Кнътсон е родена на 5-и декември 1931 г. в Минеаполис, Минесота. Също като Джеф и тя има трудно детство. Военното време принуждава семейството ѝ често да се мести. Тя израства в поредица от нови и непознати места; при завършване на гимназия се оказва, че е учила в цели 23 училища. Хариет Елизабет Пауел, майката на Катлийн, се омъжва рано за Флойд Лъвел. Дъщеря им Елизабет Джейн (1918–1994) през 40-те години (под името Джейн ЛаВел) пее в оркестри, свирили в Средния запад и Южните щати на Америка на сцени като "Старлайт Г" в Синсинати и "Ван Клев Хотел" в Дейтън, Охайо.
Когато Хариет се омъжва за Алън Кнътсон, Джейн е на единайсет. След две години се ражда Катлийн. Двойката се развежда, после два пъти отново се жени, преди да се раздели окончателно през 1947 г. Животът в семейство Кнътсон определено е доста непостоянен: честите запои на Алън водят до бурни разправии със съпругата му и се стига до това тя да го гони от къщи. Щом изтрезнее, той я моли да му прости и се възцарява временен мир, докато Алън отново не хване бутилката. Малката Катлийн, с белег от рана от нож на коляното, хвърлен от Алън в пристъп на пиянски гняв, страняла от враждуващите си родители колкото е възможно повече и прекарвала дълги часове сама – пишела стихотворения, четяла романтични и приключенски романи или свирела на пиано.
През Втората световна война семейство Кнътсон се мести в Южна Калифорния. Скоро след това Катлийн е пратена при приятелката на Хариет – Мъртъл – в Ла Пуенте, където я впрягат да върши всички домакински задължения, да се грижи за мързеливата дъщеря на Мъртъл и да избягва похотливия ѝ съпруг Маркъс. След седем месеца момичето се прибира вкъщи и вижда, че нищо не се е променило: баща ѝ продължава да пие, родителите ѝ не спират да се карат. Усамотява се в съседната празна къща с романите си и се надява, че рицарят на бял кон с лъскави доспехи ще се появи.
И той наистина се появява. За шестнайсетгодишната Катлийн мълчаливият постоянно замислен двайсет и три годишен ветеран от войната, наемател в стаята горе, който се захващал с какво ли не, за да се издържа в колежа, за да се посвети на новата си мечта да стане писател, е истински герой, коренно различен от мъжете в живота ѝ дотогава – почти вечно пияният ѝ баща и развратния „чичо“ Маркъс. От съчувствие към финансовите затруднения на Джеф – който помага на Хариет в домакинската работа в замяна на намаляване на наема му – Катлийн използва своите оскъдни джобни, за да му купува храна от близкия магазин.
След последвалия период на ухажване младата двойка става господин и госпожа Фоулър в Деня на Свети Валентин през 1949 г. По-късно същата година Джеф завършва колеж, а Катлийн – гимназия. С дипломи в ръка те оставят болезнените си детства зад гърба си и тръгват да си търсят работа. Младата двойка скоро установява рутина, останала почти постоянна през четирийсетте и няколко години, през които са заедно. Катлийн изкарва курсове за секретарки и рядко среща трудности да си намери работа, но Джеф, като автор на технически брошури на свободна практика, често остава безработен за дълго време. (Получено предложение за престижен журналистически пост отпада след като майка му отказва да му заеме пари, за да си купи кола.)
"Ако искате да построите F-16 – ще заяви синът му Кевин по-късно, – (Джеф) щеше да е написал упътването как се прави. Беше скучна работа, изпълнена с досадни технически подробности, които той ненавиждаше". Джеф се сприятелява трудно, затова се оттегля в кабинета си, където зад заключената врата часове наред се посвещава на далеч не безвредни четива: антисемитска литература и списания с голи жени.
Най-голямото дете на Джеф и Катлийн, дъщерята Джули Ан, е родена в Лос Анджелис на 19-и март 1951 г. Тримата се местят в родния щат на Джеф Колорадо през 1955 г., където на бял свят на 23-ти януари следващата година се появява синът им Рандал Брек (известен като Ранди). Катлийн продължава да издържа семейството, а Джеф го наемат на работа само спорадично. Подобно на героините от романтичните романи обаче тя, за разлика от съпруга си, не бърза да добави още един член към семейството им. Скоро след раждането на Ранди четиримата се местят в Бруклин, Ню Йорк, а в началото на 1959 г. – в Саут Ориндж, Ню Джърси, където на 26-и юли се ражда Кевин Спейси (или Матю) Фоулър/Лонгшор. Снимки на малкия Кевин показват пълно момченце с напрегнат пакостлив поглед, който ще се превърне в негов запазен знак.
През 1961 г. семейството се връща на Западния бряг. Първоначално се установява в Санта Моника, Калифорния. През следващото десетилетие често сменят местожителството си било в къщи, било в апартаменти в Малибу, Таузанд Оукс, Уайлдуд и Канога Парк, като фишът за заплатата на Катлийн – и много рядко този на Джеф – определя текущото им местожителство. Спейси често е говорил за въздействието на това постоянно местене върху него, като обикновено изразява възхищение от майка си, как "се скъсвала от работа", за да издържа децата, и е изразявал негодувание от баща си, че заради него се налагало да напусне за пореден път училище и приятели: "Докато станах на 14, вече бях сменил 10 училища. Постоянно бях новото хлапе в квартала. Беше добра подготовка за бъдещата ми кариера на актьор, но същевременно беше плашещо, самотно и ужасяващо. Непрекъснато се налагаше да създавам нови приятелства... защото татко беше безработен и все трябваше да се местим. Постоянно ни съпътстваха дълбоки промени... На моменти много, ама много мразех баща си заради тези вечни местения. На негово място обаче едва ли и аз щях да се справя по-добре... Независимо от това бях сърдит и шибано разгневен, задето на следващия ден ще се местим и никога повече няма да видя поредния си най-добър приятел".
"Винаги ме тикаха в ново училище, в нова църква и в ролята на новака в квартала. Винаги, винаги, винаги. Все започвах отначало. Никога няма да го забравя. Помня как веднъж с един мой приятел лежахме по гръб на дъното на празен басейн и гледахме небето в нощта преди да пристигнат камионите за преместването. Бях много разстроен. Бил съм някъде деветгодишен. Помня как плачех и сълзите се стичаха по бузите ми. Помня, че няколко дни страшно мразех баща си. Мразех го, защото се местехме заради него. Мразех го, защото ме кара отново да се захвана с шибано започване отначало, да съм новакът, да намеря начин да се впиша и отначало пак да ме бият".
В интервю през 2002 г. Спейси споделя с особена горчивина: "Когато някои хора мислят за дома си, това е място, където са израснали, събирали са се на всеки Ден на благодарността и на Коледа, а аз нямах такова място". Младата Катлийн Кнътсон също е разбрала навремето, че с постоянно местене трудно се поддържат приятелства. Децата на семейство Фоулър обаче имат едно предимство пред майка си: разполагат един с друг. Тримата оформят здраво сплотена групичка; играят заедно, ходят заедно на плаж, на излети, в паркове, музеи и зоологически градини, вмъкват се в спалнята на родителите си по Коледа, за да зърнат предварително подаръците си. Външно Джеф, Катлийн, Джули, Ранди и Кевин са "обикновено" семейство: не са заможни, но са над линията над бедността и водят по-установен живот от вечно воюващите Кнътсон и Лонгшор. Е, не изживяват американската мечта, но почти се докосват до нея.
Външността обаче понякога лъже. В средата на 60-те Джеф Фоулър вече съвсем не е зашеметяващият военен, спечелил някога тийнейджърката Катлийн. Като по-възрастни двамата нямат много общи интереси и рядко демонстрират външна близост един към друг. Катлийн продължава да си намира доходна работа; съпругът ѝ продължава да се затваря в кабинета с расистките си памфлети и порнографски списания; пише роман, но той така и не вижда бял свят. "[Той] затваряше вратата и изчезваше за дни. Мама му оставяше храна, той я внасяше и продължаваше да пише – споделя Кевин. – Не ни допускаха в кабинета на татко. Той бе неговият кабинет, неговото пространство"."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 1 глас 
