"Ставрогин: ...В апокалипсиса ангелът се кълне, че времето вече няма да съществува.
Кирилов: Зная. Там това е много вярно; ясно и точно. Когато целият човек постигне щастието, времето няма да съществува вече, защото не е нужно. Много вярна мисъл.
Ставрогин: Но къде ще го скрият?
Кирилов: Никъде няма да го скрият. Времето не е предмет, а идея. Ще угасне в ума.
("
Бесове",
Достоевски, Ф. М.)
Времето е условие за съществуването на нашето "Аз". Нашата хранителна атмосфера, която се разрушава, когато стане ненужна поради разкъсването на връзките на личността с условията на нейното съществуване. Когато дойде смъртта. Същото е със смъртта на индивидуалното време – тогава съществуването на човека става недостъпно за чувствата на останалите живи. Мъртъв е за околните. Времето е необходимо на човека, за да може той да се реализира, да се осъществи като личност. Но нямам предвид линейното време, което позволява да направим нещо, да извършим някаква постъпка. Постъпката е резултат, а аз сега разсъждавам за причината, която нравствено оплодотворява човека.
Историята още не е Времето. Също и еволюцията. Те са последователности. А Времето е състояние. Пламък, в който живее саламандърът на човешката душа. Времето и паметта са взаимно свързани, те са като двете страни на един и същ медал. Съвършено очевидно е, че и паметта не съществува извън времето. А паметта е твърде сложно понятие и не е достатъчно да изброим нейните признаци, за да определим сумата от впечатления, с които тя ни въздейства. Паметта е духовно понятие! Достатъчно е например някой да разкаже детските си впечатления и може да сме сигурни, че ще разполагаме с материал, от който може да си създадем най-пълно впечатление за човека. Докато човек, лишен от памет, е в плен на илюзорно съществуване, изпаднал е от времето, той не може да улови своята собствена връзка с външния свят, т.е. обречен е на безумие.
Човекът като нравствено същество е надарен с памет, която посява в него усещането, че е недоволен. Тя ни прави уязвими и способни да страдаме. Когато изкуствоведите или критиците изследват времето такова, каквото е представено в литературата, в музиката или в живописта, те ни обясняват как то може да бъде фиксирано. Например, когато изследват произведенията на Джойс или на Пруст, те разглеждат естетичната механика на съществуващите в тях ретроспекции, личността, която си спомня и фиксира собствения опит. Те изследват онези обективни форми, с които се фиксира времето в изкуството, но мен ме интересуват вътрешните, иманентно присъщите на времето качества. Времето, в което човек съществува, му позволява да се осъзнае като същество нравствено, стремящо се към истината. Макар че това е едновременно и сладък, и горчив дар, с който човек разполага. Животът е само срокът, определен за човека, през който той може и е длъжен да формира духа си така, както сам го разбира. Целите на човешкото съществуване. Но твърдите рамки, в които е натикан животът, демонстрират още по-категорично нашата отговорност за нас и за другите. Съвестта на човека зависи от времето, тя съществува благодарение на него. Казват, времето е необратимо. Това е вярно само дотолкова, доколкото, както казват, не можеш да върнеш миналото. Но всъщност какво е "миналото"? Това, което вече е отминало? Но какво означава "отминало", ако за всеки тъкмо в миналото е непреходната реалност на настоящето, на всеки протичащ сега миг? В определен смисъл миналото е много по-реално или във всеки случай е по-стабилно, по-устойчиво от настоящето. То се изплъзва и отминава като пясък през пръстите и определя материалната си тежест само в спомените за него. Противоположно на надписа на пръстена на Соломон, който, както се знае, гласи: "Всичко отминава", аз искам да подчертая, че в етичен смисъл времето е обратимо. Времето не може безследно да изчезне, защото то е само субективна духовна категория. Времето, което преживяваме, се утаява в душите ни с опита, който се разполага във времето.
Причините и следствията са взаимно обусловени с пряка и обратна връзка. С неумолима предопределеност едното поражда другото; тя би била фатална, ако не бяхме способни да открием всички връзки веднага и докрай. Връзката на причината със следствието, т.е. преминаването от едно състояние в друго, е формата на съществуване на времето, начин да се материализира това понятие във всекидневната ни практика. Но причината, породила едно следствие, въобще не се изхвърля като отработена степен на ракета. Щом разполагаме с дадено следствие, ние от време на време се връщаме към неговата причина, с други думи, казано формално, ние с помощта на съвестта си връщаме времето обратно. В нравствен смисъл причината и следствието може да изпаднат в обратна връзка и тогава човек сякаш се връща в миналото си. Когато описва впечатленията си от Япония, руският журналист Овчинников пише:
... мислят, че времето само разкрива същността на нещата. Затова откриват особено очарование в белезите на възрастта. Привлича ги потъмнелият цвят на старо дърво, покритият с мъх камък или нещо похабено: следите от много ръце, докосвали краищата на картината. Наричат тези черти на древност "саби", което буквално означава „ръжда“. Така че, саби е неподправена ръжда, прелестта на старото, печатът на времето. Саби като елемент от красотата въплъщава връзката между изкуството и природата.
В някакъв смисъл по този начин японците се стремят да усвоят времето като материал за изкуството. В този контекст ми идва наум Пруст, който си припомня баба си: Дори когато се наложеше да направи полезен подарък някому, когато трябваше да купи например кресло, прибори, бастун, тя издирваше старинни предмети, чието полезно предназначение се е заличило като че ли от дългата им неупотреба и затова са по-склонни да ни разкажат за живота на някогашните хора, отколкото да служат за нуждите на днешния живот.
"Да съживиш огромното здание на спомените" - и тези думи са на Пруст, и си мисля, че тъкмо кинематографът е призван да изиграе особена роля в този процес на съживяване. В известен смисъл тъкмо кинематографът е идеалът за японците с тяхната "саби". Тоест киното усвоява един напълно нов материал и се превръща в нова муза в истинския смисъл на думата. Не бих искал никому да натрапя моята гледна точка за кинематографа. Само разчитам, че всеки, за когото пиша (а аз пиша за тези, които познават и обичат киното), има собствени представи, свои възгледи за принципите на творчеството в кинематографа и неговото възприемане.
Има маса предразсъдъци за професията на кинематографиста и около нея. Имам предвид не традиции, а именно предразсъдъци: щампи в мисленето, банални факти, които обикновено са свързани с традициите, и които постепенно възникват около всяка традиция. Но в творчеството можеш да постигнеш нещо само ако нямаш предразсъдъци. Трябва да си изработиш собствена позиция, собствена гледна точка, разбира се, съобразени със здравия разум, и докато работиш, да ги пазиш като зеницата на окото си. Работата на кинорежисьора не започва, когато обсъжда сценария с драматурга, не когато работи с актьорите или с композитора, а в мига, когато пред вътрешния взор на човека, който ще прави филма и когото наричат режисьор, възникне образът на този филм: независимо дали като детайлна поредица от епизоди, или само като усещане за фактурата и за емоционалната атмосфера, които трябва да бъдат пресъздадени на екрана. Режисьорът, който ясно вижда своя замисъл и по-късно, когато работи с екипа си, е в състояние завършено и точно да го осъществи, може да се нарече режисьор. Но това все още е в рамките на обикновения занаят. В тези рамки има много неща, без които изкуството не може да се осъществи, но те не са достатъчни, за да може режисьорът да бъде наречен художник.
Той става художник тогава, когато в неговия замисъл или вече в неговия филм възниква особена негова нагласа, негова система от мисли, и режисьорът ги представя пред съда на зрителите, споделя ги със зрителя като свои най-заветни мечти. Той е художник, а кинематографът е изкуство само ако той има свой възглед за нещата и се превръща в своеобразен философ (но философ в твърде условния смисъл на думата). Както е казал по този повод Пол Валери: "Поетите били философи? Все едно да сбъркаш художник маринист с капитан на кораб"."
Из книгата
Книги 
Рейтинг: 10.00 / 2 гласа 
