На война и в любовта всичко е позволено! А когато двама влюбени воюват, забавлението е напълно гарантирано. Феминистка до мозъка на костите си, Пейтън се е борила усилено да успее в поприще, доминирано от мъже. Роден в богатство и привилегии, Джей Ди упорито я игнорира.

Той е републиканец, а тя - демократ. Неговото семейство е много богато, а нейната майка е част от активистка организация. Той кара Бентли, тя използва градския транспорт. Той живее в луксозен апартамент, тя има скромен дом. Но и двамата са всеотдайни адвокати, които нямат изгубено дело в кариерата си.

Вече осем години Джей Ди и Пейтън работят в една и съща адвокатска кантора и водят подлудяващо пасивно-агресивно съревнование за надмощие във фирмата. Докато едно голямо и важно за кантората дело не ги принуждава да обединят усилията си. За съжаление, примирието е само временно. Когато става ясно, че в техния отдел тази година ще бъде избран само един нов съдружник, войната помежду им избухва по-яростна и по-забавна от всякога...

"Будилникът се включи в 5.30 часа сутринта. Пейтън Кендъл се пресегна сънено към нощното шкафче и се опита да изключи опипом кошмарния звук. Лежеше, сгушена сред меките възглавници, примигваше и се събуждаше. Наслаждаваше се на тези първи няколко секунди от деня, в който щеше да провъзгласи победата си. И тогава, сепната от една мисъл, тя скочи от леглото. Днес беше Денят. Пейтън имаше план за тази сутрин и беше настроила будилника да я събуди половин час по-рано от обичайното. За това си имаше причина: тя беше наблюдавала неговата обичайна програма и предполагаше, че той отива в офиса всяка сутрин към 7 часа. Той обичаше да пристига пръв в офиса, Пейтън знаеше това. Тази сутрин обаче тя щеше да го изпревари. Да го чака.

Пейтън беше разчертала всичко в ума си. Тя щеше да се държи равнодушно. Щеше да бъде в кабинета си и когато го чуеше да влиза, "случайно" щеше да отиде да вземе нещо от принтера. "Добро утро!", щеше да поздрави тя с усмивка. И без да се налага да казва нищо друго, той щеше да знае какво точно означава тази усмивка. Той щеше да е облечен в един от своите дизайнерски костюми, които както знаеше Пейтън, бяха ушити по поръчка специално за него, за да му стоят като излети. Този мъж знае как да носи костюм, беше дочула да казва една от секретарките, която клюкарстваше до кафе машината в стаята за отдих на петдесет и третия етаж. Пейтън беше устояла на импулса да се включи в разговора от страх да не разкрие чувствата си към него, които беше пазила ревностно в тайна. Пейтън пристъпи към сутрешните си ритуали. Колко по-лесно им беше на мъжете, помисли си не за пръв път тя. Не трябваше да се занимават с гримове, преси за коса, бръснене на крака. На тези мързеливи негодници дори не им се налагаше да сядат, за да пикаят. Само душ, една контра, фрас-тряс и готово, за десет минути. Въпреки че, както подозираше Пейтън, той влагаше малко повече усилие. Тази съвършено небрежна, чаровно разрошена коса несъмнено изискваше някакъв стилизиращ продукт. А съдейки по собствените си наблюдения, той никога не повтаряше една и съща комбинация от риза и вратовръзка два пъти в месеца.

Не че Пейтън не полагаше усилия за външността си. Един съдебен експерт, с когото беше работила по едно изключително сложно дело за полова дискриминация, ѝ беше казал, че съдебните заседатели, без разлика дали бяха мъже, или жени, са по-благоразположени към привлекателните адвокатки. Въп­реки че Пейтън оценяваше това като жалък сексизъм, тя все пак го прие като факт и си наложи никога да не се появява на работа неглиже. Още повече че по-скоро би се обесила с главата надолу, отколкото да позволи той да я види в недотам изряден вид.

Пътят до службата беше спокоен, малцина пътуваха толкова рано сутринта. Градът тъкмо започваше да се събужда, докато Пейтън вървеше по крайбрежната улица на Чикаго на път за адвокатската кантора. Утринното слънце блещукаше по повърхността на реката, покривайки я с меко златно сияние. Пейтън се усмихна сама на себе си, прекосявайки лобито на сградата – беше в прекрасно настроение. Вълнението ѝ нарасна, когато асансьорът се изкачи до петдесет и третия етаж. Нейният етаж. Неговият етаж. Вратата се отвори, откривайки тъмния коридор. Секретарките щяха да запристигат чак след два часа, което беше добре. Ако всичко се развиваше по план, тя имаше да му казва няколко неща и сега щеше да може да говори свободно, без да се страхува, че някой ще ги чуе. Пейтън закрачи уверено по коридора, а куфарчето се полюляваше до бедрото ѝ. Неговият кабинет беше по-близо до площадката на асансьора, щеше да мине покрай него на път към нейния. Бяха изминали осем години, откакто двамата се бяха нанесли всеки в своя кабинет на етажа. Тя можеше да си представи до най-малки подробности табелката с името му на стената до вратата.

Джей Ди Джеймисън. Боже, как самото споменаване на това име караше сърцето ѝ да препуска... Пейтън свърна зад ъгъла, сияеща от нетърпение, мислейки си какво щеше да каже той, когато... Тя замръзна на място. Лампите в кабинета му бяха включени. Но как така? Това не можеше да бъде. Тя беше станала в този безумен час, за да дойде първа в кантората. Какво щеше да стане с нейните планове, големите ѝ планове? С небрежното отиване до принтера, уверената усмивка и подхвърленото: "Добро утро, Джей Ди!"? В този момент тя чу зад гърба си познатия баритон.
– Добро утро, Пейтън!

Пулсът ѝ се ускори до краен предел. Беше безсилна да овладее въздействието дори само на гласа му върху нея. Тя се обърна и се озова лице в лице с него. Джей Ди Джеймисън.
Пейтън го обгърна с поглед. В този момент той изглеждаше по обичайния начин – вече свалил сакото и останал по тъмносин раиран панталон с класическа кройка и да, онази безуп­речно елегантно разрошена светлокестенява коса. Имаше лек слънчев загар – сигурно беше играл тенис или голф през уикенда – и я удостои с една от неговите усмивки с бисерно бели зъби, облягайки се небрежно на шкафа зад него.
– Казах "Добро утро!" – повтори той.

И Пейтън направи онова, което правеше винаги когато видеше Джей Ди Джеймисън.
Намръщи се. Гаднярът я беше изпреварил в службата. Отново.
– Добро утро, Джей Ди! – отговори тя с онзи саркастичен тон, който пазеше само за него.
Отбелязвайки пристигането ѝ, той погледна часовника си, след това театрално огледа коридора надлъж и нашир.
– Я виж ти, да не съм пропуснал обедната почивка? Вече обед ли стана?
Пейтън наистина мразеше този човек. Не идвам по обед, понечи да отговори тя, но успя да удържи езика зад зъбите си. Не. Тя нямаше да падне до неговото ниво и да се впусне да се оправдава.
– Може би ако прекарваше по-малко време да ме дебнеш кога влизам и кога излизам, Джей Ди, и посвещаваше малко повече време на делата, нямаше да висиш в кантората по петнайсет часа, за да свършиш работа за десет часа.
Пейтън видя със задоволство как нейната реплика изтри самодоволната усмивчица от лицето му. Туше. С добре отработена небрежна самоувереност тя се завъртя на токчетата си и прекоси коридора към кабинета си.
Каква глупост – помисли си Пейтън. – Това безкрайно състезание между нея и Джей Ди. Този мъж несъмнено прекарваше прекалено много време да следи какво правеше тя. Нещата стояха по този начин, откакто… хъм, откакто можеше да си спомни.

Слава богу, че тя стоеше над такива дребнави глупости. Пейтън стигна до кабинета си и затвори вратата зад себе си. Остави куфарчето върху бюрото си и седна на кожения стол. Колко часове беше прекарала в него? Колко безсънни нощи беше изкарала в този стол? Колко почивни дни беше пожертвала? Всичко това в стремежа си да покаже, че е достойна да стане съдружник в кантората, че тя е най-добрият старши юрист в своя клас. През стъклената врата тя виждаше кабинета на Джей Ди от другата страна на коридора. Той вече беше седнал на бюрото си, забил поглед в компютъра, потънал в работа. Разбира се, той движеше толкова важни дела. Пейтън извади лаптопа от куфарчето си и го включи, готова да започне деня. В края на краищата тя също си имаше своите важни дела. Като започнем с това как щеше да стане утре в четири и трийсет часа сутринта."
Из книгата