"Мемоарна възраст
"Биография на мен винаги ще ми е рано да напиша. Имам безкраен брой интересни истории, вече половината не ги помня, съзнанието ми изтрива някои файлове, защото те продължават да се трупат всеки ден. Животът ми тече някак по-интересно от обичайното, не се оплаквам, Господ ме обича, аз него още повече! Та за биографията ми беше мисълта - когато и да я започна, ще е рано, никога не знам утре каква щуротия ще стане. Да си издадеш живота в книга, когато си на трийсет, е твърде прибързано, меко казано, несериозно. Освен ако не си например Илон Мъск, който на двайсет и осем години продава софтуерната си компания за 307 милиона долара в брой и 34 милиона долара в акции. Или Кристиано Роналдо, който на двайсет и три взема първата си "Златна топка". Или Ед Шийрън, който на двайсет и пет получава първото си "Грами". Или някой друг гений като тях, свършил за двайсетина-трийсет години повече неща, отколкото цели народи за векове. На четиресет пък човек е страшно зает с децата и работата си, изобщо не му е до летописи, а през петдесетте вече е достатъчно зрял, за да се отегчава и размишлява повече, с което неизменно стига до дилемата дали издаването на биография изобщо е нужно на този свят.
Мислила съм си по този въпрос преди десетина години, но стигах до един и същ извод: ами ако един ден най-внезапно настъпи краят на света и само моята книга от цялата човешка библиотека по чудо остане невредима? След хилядолетия, когато на планетата се заселят нови разумни създания и я намерят, тя ще бъде единственото свидетелство за съществуването на цивилизацията ни. Всяка моя дума по сто пъти ще премилат. "Не – мислех си с тъга тогава, – няма да издавам нищо, рано ми е, писането на книги е огромна отговорност, за която не съм готова." Горещо обаче препоръчвам мемоарите да се издават през шейсетте или поне уводът да се започне на тази възраст. Не си млад и зелен, повърхностен и неориентиран, нито циничен, нито пък стар и изкуфял, осъзнал си се, духът ти е спокоен, огромен опит имаш за споделяне и мъдрост. Смело може да се каже, че вече се намирам в мемоарна възраст, апокалиптични мисли не ме мъчат, напълно готова съм да натопя перото и да ви разкажа моите невероятни истории."
Катерина Евро
Когато бях малка
Тази история ще я започна с майка ми и баща ми, преди да се появя аз. Като малка приличах повече на него, но напоследък като че ли заприличвам на нея. Няма как да е иначе, от майка ми съм научила почти всичко в тоя живот. Казваше се Йорданка, Данчето, дядо ѝ викаше Данка. Питах наскоро вуйчо ми Еми, първи братовчед на мама, кога точно са се оженили с татко, кой е присъствал на сватбата, помолих го да ми разкаже каквото помни за това радостно събитие в семейството, но не ми беше особено полезен. Бил е малък по времето, когато майка ми се е влюбила в Илия Евро, албанския квартирант от първия етаж. Помни, че правел страшна грис халва, ама като го питах за рецептата, се сети само, че много дълго бъркане искала, друго не. Нашият апартамент беше на четвъртия етаж в кооперация на улица "Юрий Венелин", на пъпа на София. Още го имаме. Татко е от семейство на музиканти от град Корча, оказал се в София като студент в Консерваторията, оперно пеене е завършил. Вълшебен глас имал, бас-баритон, обичала съм да ми пее, макар да не помня гласа му. Колкото и невероятно да звучи, преди двамата да се срещнат, майка ми харесвала някакъв американец, нямам представа как се е оказал в България. В онези времена беше по-вероятно да срещнеш жива маймуна на улицата, отколкото жив американец. Разказвали са ми, че дядо категорично забранил на мама да излиза с чужденец, и то от капиталистическа държава, а на всичкото отгоре тя била едва на седемнайсет години. В крайна сметка зарязва американеца, но не щеш ли, изведнъж се влюбва лудо в албанец. Страхотна любов! До полуда! Вуйчо казва, че никой от роднините не е бил на сватбата, "те просто се появиха един ден с Илия и казаха, че са се оженили".
Питах го:
– Вуйчо, ама дядо как реагира?
А той:
– Е, как да реагира? Зарадва се.
Странно, дълги години бяха крили от мен, че мама е била бременна, когато са се оженили. Като голяма чак разбрах и се изненадах защо изобщо са си правили труда да пазят такава тайна. Но в онези времена, в ерата на социализма, беше страшна излагация и голям позор момиче да се омъжи бременно. Срамно петно се лепваше на фамилията, едва ли не се ходеше с наведена глава. Аз никога не съм гледала по този начин на живота и отношенията между хората, само любовта и щастието са важни за мен, така съм възпитана и вечно ще вярвам в това.
Корча преди и след свободата
Моята майка е имала всички изгледи да бъде щастлива, била е млада и красива, срещнала голямата любов, такава, за която се умира, не някое временно младежко увлечение. Семейството ѝ го приело с отворени обятия, всички сме живели заедно и сме се обичали, нищо друго не ѝ трябвало. Аз съм се родила в "Шейново" на 1 септември 1956 година и след като татко завършил Консерваторията, тримата сме заминали за Корча. По онова време в Албания управлява Енвер Ходжа, страшна беднотия и немотия цари, мама разказваше, че разреждали един литър мляко с един литър вода. Корча обаче бил град на интелигенти, имало френски лицей, а както споменах вече, повечето ми албански роднини са музиканти, преподаватели по музика. Историята на града е древна, изключително интересна, пълна с поврати: някога е бил под прякото управление на българските епископи от Охрид и Охридската архиепископия, след края на Руско-турската война влиза в границите на Санстефанска България, но решенията на Берлинския конгрес отново го връщат в Османската империя. В хрониките пише, че през 1878 година в Корча, или Корица, са живеели 8400 гърци. Затова е интересен, пъстър някак, необичаен град, с богата култура и будно общество. Мама често пътувала до София, липсвали ѝ баба и дядо, но и в Корча ѝ било сърцето, там бил татко.
Три години след мен се ражда брат ми Петърчо, също в "Шейново". Кой знае колко време сме щели да живеем така в пътуване между Албания и България, ей я къде е! В днешно време разстоянията съвсем са се смалили, пътуванията не са проблем – съпругът примерно работи във Виена, в Брюксел, в Лондон, в Барселона, една седмица е в София, една там, голямо летене пада, само и само да бъдат заедно. Но баш в средата на 50-те след смъртта на Сталин международното положение рязко се изостря. Енвер Ходжа напуска Варшавския договор, скъсва дипломатическите си отношения със СССР и се обръща към Китай, а социалистическите страни, включително България, затварят границите си за албанци. Страната постепенно изпада в пълна изолация, която продължава чак до началото на 90-те години: само гнет, мизерия и преследване на хората с опозиционни възгледи. Толкова бяха намъчени тези албанци, че когато най-сетне ги пуснаха да пътуват и семейството на чичо ми дойде на гости в София, леля и братовчедка ми се втрещиха, виждайки за първи път в живота си миксер. Беше малко като близки срещи от третия вид, идваха сякаш от друга реалност с машина на времето. Но за това гостуване по-надолу ще разкажа подробно, началото на албанската изолация преобръща много съдби, включително моята. Случило се е много бързо, било лятото на 1961-ва, ние с мама и Петърчо сме в София да ни се порадват баба и дядо, когато ѝ съобщават, че повече няма право да влиза в Албания. Представяте ли си за какъв ужас става въпрос? Някаква абсурдна политика разделя семейството ми завинаги, татко остава в Корча и никога повече не получаваме вест от него, никога! Връщат ни писмата, за телеграми и разговори по телефон и дума не може да става. Пазя една снимчица, изрязана с къдрава ножичка, на нея сме аз и Пепи съвсем малки, мама ни е снимала в парка, изпратила му я е да ни види, но и нея са върнали.
Аз само до петата си година съм живяла в Корча. Имам прекрасни спомени за онова време, макар да не съм сигурна дали са истински, или фантазии, които съм нарисувала в съзнанието си от разказите на мама. Знам обаче с пълна сигурност, че съм била изключително силно привързана към баща си и той към мен, не сме се отделяли един от друг. Все ме е търсел: "Катерина, Катерина...", кръстена съм на баба ми, неговата майка, обожавал ме е. Имахме една съседка, Катя Долапчиева, точно под нас живееше на "Венелин". Тя винаги, до смъртта си, щом ме видеше, и запяваше една албанска песен, която аз съм пяла като малка: "Майкушаля, майкушаля, опа, опа, машала...". Дори съседите са ми разказвали колко ми е било мъчно за баща ми, все съм го чакала, когато съм видела самолет в небето, съм виквала: "Татко идва да ме вземе!". След като затварят границите, мама отива в албанското посолство и моли поне да ѝ дадат някаква издръжка от татко, но ѝ отказват. Предлагат да си изпрати децата в Корча, за да ги гледа мъжът ѝ, и толкоз. Ударът за нея е бил ужасен, не мога дори да си представя как е преживяла раздялата с най-голямата любов в живота си. Започва да работи във фабриката за шоколад „Христо Ников”, но предполагам, че вследствие на цялата трагедия или защото така е било писано, тя се разболява от страшна болест. Кожна туберкулоза. По краката ѝ започват да излизат едни ужасни рани и се налага да лежи в болница. Баба и дядо по цял ден работят в месарски магазин, няма кой да гледа мен и Петърчо, затова ни записват в седмична детска градина на улица "Иван Вазов". Прибирахме се вкъщи само събота и неделя, беше ад!"
Из книгата
Рейтинг: 5.50 / 8 гласа
