"Мравката не помнеше, че преди е живяла на това място. За земята под залязващото слънце и за едва изгрелите звезди беше изминало незначително време, но за мравката то беше цяла вечност. В онзи отдавна забравен ден светът ѝ се беше преобърнал: пръстта беше полетяла и на нейно място беше зейнала дълбока долина, скоро след това тя се беше стоварила обратно в долината, а накрая в едната ѝ страна беше изникнало самотно черно възвишение. Тази гледка не беше необичайна за просторната площ наоколо. Пръст отлиташе и долиташе, долини зейваха и изчезваха, а накрая щръкваха възвишенията, сякаш за да обозначат поредния катаклизъм. След този инцидент мравката и няколкостотин нейни себеподобни бяха повели оцелялата царица към залеза и малко по-нататък бяха изградили новото си царство. Сега тя беше попаднала в стария си дом случайно, докато търсеше храна. Когато стигна до подножието на колосалното възвишение, мравката го попипа с антените си и установи, че повърхността му е твърда и гладка, но все пак подходяща за лазене. Затова пое нагоре, без определена цел, просто в резултат на произволно смущение в елементарната ѝ невронна мрежа. Подобни смущения се случват навсякъде, във всяка капка роса върху всички листенца и тревички, във всеки облак в небето и във всяка звезда зад облаците. Смущенията са винаги безцелни, но когато много от тях се струпат на едно място, тогава се ражда цел.
По усилващите се трусове под краката си мравката позна, че наближава някакво огромно създание. Това не я впечатли и тя продължи нагоре по възвишението. В основата му, която образуваше прав ъгъл със земята, имаше паяжина. Мравката знаеше какво е това, така че внимателно заобиколи висналите нишки и подмина паяка, застинал със свити крака в очакване паяжината му да се разтърси. И двете животни усещаха чуждото съществуване, но както и през последните сто милиона години, не си взаимодействаха по никакъв начин.
Трусовете се засилваха все повече, накрая достигнаха кулминация и спряха. Мравката видя, че огромното създание е застанало пред възвишението и се издига много по-нависоко от него, затулвайки голяма част от небето. Тези създания ѝ бяха познати. Тя знаеше, че са живи същества, често се навъртат наоколо и имат тясна връзка с отварянето и затварянето на долините, както и с множащите се възвишения. Мравката продължи нагоре. Ясно ѝ беше, че тези създания обичайно не представляват заплаха за нейния вид, разбира се, с някои изключения. Такова изключение се случваше в момента с паяка в подножието. Явно забелязало паяжината, огромното създание я бръсна с дръжката на цветето, което беше хванало в единия си крайник, и разкъсаните ѝ нишки се свлякоха в тревата. Създанието внимателно постави цветето пред възвишението.
След малко се усетиха други трусове, отначало съвсем бегли, но и те се засилиха. Мравката разбра, че се приближава още едно създание от същия вид. В това време на отвесната скала пред нея изникна продълговата яма с малко по-грапава повърхност и с различен, сивкав цвят. Мравката се спусна в нея и тръгна по протежението ѝ, чувствително улеснена от грапавините. В двата края на ямата имаше други, къси и тесни ямички. Долната беше перпендикулярна, а горната - свързана под остър ъгъл с основната. Когато мравката отново стъпи на гладката черна повърхност, тя си беше изградила цялостно впечатление за формата на ямата: 1.
В същото време живото създание се сви - изравни се по височина с възвишението и разкри тъмносиньото небе, където вече се мяркаха първите звезди. Създанието беше клекнало и отправило поглед право към горния край на възвишението. След известно колебание мравката реши все пак да не навлиза в полезрението му, затова направи завой и пое по права линия, успоредно на земята. Почти веднага се натъкна на втора яма. Споменът за приятната грапавост на първата беше все така жив, а и цветът някак ѝ напомняше за яйцата около царицата мравка, затова тя не се поколеба да се спусне в нея. Формата на тази яма беше малко по-сложна от предишната - завърташе се в пълен кръг, след което правеше малка отбивка надолу. Това ѝ напомни за процеса по събиране на обонятелна информация при всяко търсене на обратния път към дома. Формата се очерта в невронната ѝ мрежа: 9.
В този момент клекналото създание взе да издава звуци, които далеч надхвърляха способностите за разбиране на мравката:
– Животът сам по себе си е удивителен. Ако дори тази истина не си разбрал, как ще стигнеш до нещо по-дълбоко?
И изпусна звук, приличен на повей през трева. Това беше въздишка. После се изправи. Мравката продължи да лази успоредно на земята и стигна до трета яма, която представляваше почти правоъгълна крива: 7. Тази форма не ѝ харесваше - подобни остри, внезапни завои тя свързваше само със заплахи и битки. Тъй като гласът временно беше заглушил трусовете, мравката едва сега усети, че второто създание вече е стигнало до възвишението, а първото се е изправило да го посрещне. Далеч по-ниско и слабо, новодошлото имаше сребриста коса, която се вееше на вятъра в контраст с тъмносиния фон, сякаш свързана по някакъв начин със звездите, които никнеха по небосвода.
– Госпожо Йе, и вие сте тук...
– Ти си... сяо Ло?
– Да. Ло Дзи. С Ян Дун сме съученици от гимназията. А вие...
– Откакто разбрах за това място, често идвам на разходка. Много е хубаво, а и се стига лесно с автобус.
– Госпожо Йе, не бива така да се измъчвате.
– О, минало-заминало...
Мравката тъкмо беше решила да потегли нагоре по възвишението, когато забеляза пред себе си още една яма, при това пак с хубавата форма. И така тя премина през още едно 9. За нея тази форма несъмнено беше по-хубава от 7 и 1, но какво точно ѝ беше хубавото, разбира се, мравката не можеше да определи. Това беше чувството за естетика в своето примитивно едноклетъчно състояние. Повторното преминаване през 9 засили неясното ѝ усещане за щастие, което беше изпитала преди малко. Това беше щастието в своето примитивно едноклетъчно състояние. Тези две примитивни клетки обаче нямаше как да еволюират, нито преди сто милиона години, нито след сто милиона години.
– Сяо Ло, Дун-дун често те споменаваше. Казваше, че се занимаваш... с астрономия?
– Преди - да. Сега преподавам социология във вашия университет. Но когато започнах, вие вече се бяхте пенсионирали.
– Социология? Такъв голям скок?"
Из книгата
Рейтинг: 9.33 / 3 гласа
