Кризата на нашето време

Питирим Александрович Сорокин е руски и американски социолог, роден в Русия. В годините на Първата руска революция (1905-1906) взема участие на страната на есерите и прекарва повече от три месеца в царски затвор.
Утвърждаването му като социолог става в Санкт Петербург, където учи в Санктпетербургския университет. Като студент в трети курс публикува своята първа книга "Престъпление и наказание. Подвиг и награда" (1913 г.). Своите възгледи от този период самият Сорокин определя по-късно като "разновидност на емпиричния неопозитивизъм".
През 1917 г. участва в революцията отново на страната на есерите. След октомври 1917 г. застава в опозиция на болшевиките, арестуван е два пъти и едва не е разстрелян. В края на 1918 г. прекратява активната си политическа дейност, възстановен е като преподавател в Юридическия факултет на Петроградския университет и започва да чете курс лекции "Наказателна социология". През 1917 г., след Февруарската революция, социологията в Русия придобива характер на официално призната дисциплина. Питирим Сорокин е ръководител на междуфакултетна катедра, а след това и на Секцията по социология на Петроградския университет в периода 1919-1922 г. През септември 1922 г. Сорокин заедно с други учени, които не приемат марксистката идеология и болшевишката политика, е изгонен от Съветска Русия.
През 1930 г. се премества в Харвардския университет, а през 1931 г. създава и оглавява катедра по социология в същия университет. През 1955 г. Сорокин се пенсионира, но остава директор на Харвардския изследователски център по съзидателен алтруизъм. Ползва се с огромно влияние сред социолозите още приживе. Но след смъртта си се оказва позабравен както в родината, така и на Запад. Изключение правят само неговите идеи в сферата на социалната мобилност. Интересът към неговите изследвания се възобновява от началото на 1990 г.