Тревожен, подобно на пророчески сън, този роман се носи като реката, която тече през него. Тя не е просто тъмна вода, където се ловят гигантски скатове и изчезват мъже. Лаконичният и експресивен стил съобщава голяма част от онова, което Селва Алмада многозначително премълчава. Историята е разказана с елиптични, кратки изречения и в откъси на различни времеви нива, в които вече случилото се и случващото се в момента се движат като в кръг. Пряката реч на героите и речта на разказвача се сливат, така че често не е ясно къде се намираме във времето, кой говори и кой заговаря след него. От една страна, този стилистичен похват ... |
|
|
Спомени от един европеец. ... "Светът от вчера" (1942) е последната творба, която Стефан Цвайг (1881 - 1942) държи в ръце преди самоубийството си в Петрополис, недалеч от Рио де Жанейро. Това е мемоарът на живота му. Той събира половинвековната история на автора и на половин Европа, превръщайки се в културна карта на епохата между XIX и XX век. Първо на Европа: през витрината от столици - Виена, Париж, Берлин, Лондон, постепенно разширена до световна - чрез пътешествията на космополита Цвайг до Индия, Русия и двете Америки. На длан е цялата Belle Epoque - с техническите чудеса, нравите, модата и артистичните &# ... |
|
|
"Може ли една книга да бъде тотална творба и същевременно да бъде изградена от фрагменти? Потос на Антоан Асенов е много неща книга-полет, книга-процеп, примка, прашинка плът, пропадане, откровение, пулсиращо ликуване, пламък, Всичко това в едно, но при всички случаи голяма проза. Това е автобиография на копнежа-полиглот, който мълчи на всички световни езици, но също така е и негова анатомия. Чудно е как авторът е успял да деконструира крехкия, летлив предмет на своята книга и все пак той да остане цял, непокътнат, топъл, туптящ, изпълнен с живот, с очакване, в онзи момент на пределна интензивност, когато аз-ът е ... |
|
|
"Някои романи, наистина добрите, ни тласкат към ръба на собственото ни съществуване... Тласкат ни към изповед. Защото в крайна сметка тази книга е за идентичността на човека. Как я пишем и ретушираме. За да прикрием нещо, за да принадлежим някъде, за да бъдем включени и приети, за да не се разпаднем психически. Ние сме склонни да поддържаме много илюзии, за да избегнем необходимостта да се изправим лице в лице с истината за себе си и да не я разкриваме пред другите. Осъзнаването на колкото по-ниско падаш, толкова по-близо можеш да останеш до себе си, по известната мисъл на преподобния Дорненбал, не се удава на ... |
|
|
"Романът Бреговете на Бохемия може да бъде причислен към типа книги, фокусирани върху конкретни исторически рани, върху някакви точки на пречупване в българската политико-властова история. Действието се развива в невралгичното за България време от началото на 30 -те години на XX век: между 1933 г., малко преди "звенарския" преврат, който отменя Търновската конституция и забранява политическите партии, и 1935 г., тоест няколко месеца след него. Главният герой, бивш поручик от армията, обичащ лекия живот и забавленията, официално се подвизава като журналист, а неофициално е шпионин на царя и същевременно ... |
|
|
Докато празнува сам Бъдни вечер, пие кафе и коняк, 55-годишният професор Андершен се приближава до прозореца и става неволен свидетел на убийство в отсрещната сграда. "Трябва да се обадя в полицията - мисли си натрапливо той. – Трябва да се обадя в полицията." Но не го прави. Отива до телефона и не вдига слушалката, споходен изведнъж от усещането, че не е в състояние да влезе в ролята на изобличител. И докато той се впуска в разсъждения, взема решения и не ги изпълнява, упреква се за действията и бездействията си, пред читателя се разкрива тайната на романа. Но в разкриването на убийството ли е тя? Имало ли е ... |
|
|
Господин Харалд е човекът на гардероба. Той е част от театъра също като завесата, но никой не идва заради него, светлината на прожекторите е за други. Взима връхните дрехи на хората, чантите, всичко, каквото му поверят, и чака финалните аплодисменти, това му е работата. Една вечер обаче един шлифер остава непотърсен, а в джоба му има пистолет. Господин Харалд отнася пистолета вкъщи, само че какво ще прави с него? Винаги му е било трудно да се справя с приумиците на света и хората. Но може би ще успее да привлече вниманието им към някого, който като него съществува незабелязан, жената, която прелиства нотите за друг и на ... |
|
|
Когато един от най-близките ти хора се разболява и всичко като че ли започва да се разпада, постижимо ли е изобщо да се овладее и управлява скръбта? Този въпрос, фино вплетен в тъканта на романа, задвижва повествованието и държи крехката му нехронологична структура. Героинята извиква целия си изживян досега живот с хората, сред които израства, от които си отива и при които се връща, опитвайки се да се докосне до най-съкровената им същност. Представени калейдоскопично, но придърпвани от невидима нишка, различните картини, различните истории се събират в обща история и носят облекчение от болката."Само в проблясъци ... |
|
|
"Имало е такъв съветски писател - Леонид Добичин. На едно от събранията през 1936 г., на което "формалистите" били подложени на сурова критика и той също получил порицание ("позорно", "подражание на Джойс", "Добычин е нашият ленинградски грях"), след като му дали думата (излязъл отпред, огледал всички и казал: "За съжаление, не мога да се съглася с това, което бе изречено тук"), напуснал залата и завинаги изчезнал..." Дмитрий Воденников "Той не приличаше на никого. Самобитен. Съществуваше в литературата - пък и не само в нея, - без да иска нищо, без да ... |
|
|
Това е история на човек, оцелял на бойното поле, но изгубил себе си в една война, която продължава да го съпътства и чийто край не означава край на разрухата. Оживелият се е завърнал мъртъв. В него сякаш се надговарят двама мъже. Кой съм аз всъщност, кой съм аз? Целият роман е вик на раздвоената му осакатена душа, на нейната болка и обърканост. Поток на съзнанието, докато човекът се бори със своите призраци, монолог в сегашно време подобно на фантастична бурна река: "... тук гореше светът, тук милиони бяха овъглени и обезкървени, тук лежат нашите братя, тук лежи Европа, тук лежи човечеството, тук съм и аз, тук лежа, ... |
|
|
"... трябва да се избавя от себе си, за да виждам."Едно влизане в съвсем ежедневно пространство отприщва поток на мисълта, в който Г. Х., героинята на този роман, започва да потъва във водовъртеж от смисли, времена и идентичности. В това пътуване отпадат оковите на личността, житейските обусловености, фалшивите понятия за себе си и другия, позволявайки ѝ да се приближи до своята същност, а може би и до скритата истина на съществуването си. Тя преминава отвъд илюзията на знанието и излиза духовно преобразена, с променено усещане за реалност и ново разбиране за света, почти неподвластни на човешката ... |
|
|
"Кайротични прелюди утвърждават Антоан Асенов като един от най-изтънчените есеисти в българското литературно пространство днес. По монтеновски, с увереността на един зрял дух, авторът се гмурва в есеистичното раздаване, сякаш това е най-естественото състояние на речта и общуването, превежда музиката на езика на живота, втъкава музикалното в битието. Организирани на принципа на годишните времена, 12 на брой, колкото са и месеците в годината, текстовете в този сборник са по следите на изгубеното време, но към едно наше, родно детство, което непрестанно излиза от локалното на спомена и се свързва със световната култура ... |
