"Преди да настъпи последният ден от един живот, се отправят послания. В необичайната си проза Пенка Славчева ги втъква в червни нишки. Метафорично кръвта ѝ прелива в чаша, непреляла от очаквани радости. Залезът ѝ - червен като всекидневните ѝ рокли, като изгревите, които посреща, като червената роза, пръскаща ухание и греховност. Късите ѝ изречения са глътки от виното на празниците ѝ - празници-разпятия. Тя не отпъжда Ева от себе си, не се отказва и от Магдалена. Хваща се за ръка с обитаващите и свободната, и робската земя. Изповядва, че е невъзможно една душа да живее в една плът, не ... |
